— Оттук ли си планирал всичко?
Той кимна. Младата жена огледа стаята с недоверчиво присвити очи.
— Очаквах нещо по-… — Замълча за момент и добави: — … нещо по-впечатляващо.
— Това е Службата, а не Лангли, Сара. Правим нещата по старомодния начин.
— Очевидно. — Тя погледна към черната дъска. — Не съм виждала такава дъска, откакто бях в началното училище.
Габриел се усмихна, после се зае да сваля от стените останките от операцията „Ал Бакари“. В това време започнаха да пристигат останалите членове на екипа му. Не бяха нужни никакви представяния, защото Сара ги познаваше и обожаваше до един. Първи дойде Йоси — висок оплешивяващ интелектуалец от отдел „Проучване“, който бе изучавал древни езици в Оксфордския университет и все още говореше иврит с ясно изразен британски акцент. След това дойде Дина Сарид от Историческия отдел — истински енциклопедист по въпросите на тероризма, която можеше да посочи точното време, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу Израел, без нарочна справка с източниците. Десет минути по-късно пристигна Яков — кален в битките офицер от отдела по арабските въпроси на Шабак, последван от Римона — капитан от израелската армия, която работеше като аналитик за израелското военно разузнаване. Вечно печалният универсален оперативен сътрудник Одед, който бе специалист по отвличанията, дойде в осем часа, носейки закуска за всички, а слабичкият Мордекай, който се оправяше с всякаква електроника, се довлече петнайсет минути по-късно с вид на човек, който не е спал предишната нощ. Последен дойде Михаил — сивоок екзекутор от руски произход, който без чужда помощ бе елиминирал половината от терористичната инфраструктура на „Хамас“ и палестинския „Ислямски Джихад“. Сара бе жива благодарение на него и отличната му стрелба. Тя го целуна по бузата, докато Габриел отиде в предната част на стаята и забоде снимките, направени от Лавон, на таблото.
— Виждам, че всички вече са тук — каза той. — Време е да се залавяме за работа. Това е човекът, който ще ни отведе до Елизабет Холтън. Той е един от основателите на „Мечът на Аллах“ и сега живее в Амстердам. Ще го накараме да изчезне яко дим, после ще го изстискаме докрай. Налага се да работим бързо и да не правим никакви грешки.
Службата се гордееше със способността си да импровизира в кризисни моменти, но дори и прехвалената институция се огъна пред трудните искания на Габриел. Най-голямата му грижа бяха безопасните квартири и интендантството, което поддържаше и купуваше имуществото на Службата, беше най-упоритият му опонент. За разлика от градове като Париж, Лондон и Рим, където Службата разполагаше с десетки безопасни апартаменти, в Амстердам тя нямаше налични сигурни квартири. Това означаваше, че трябва бързо да бъдат закупени такива, и то на свободния пазар — нещо, което прочутото с предпазливостта си интендантство не обичаше да прави. До десет часа те бяха взели на шестмесечен лизинг двустаен апартамент край канала Херенграхт, а до единайсет бяха осигурили луксозна плаваща къща, наречена „Хелен“, на канала Принсенграхт. Оставаше само да се намери място за разпита. Алон се нуждаеше от нещо голямо, което да побере целия му екип, и достатъчно усамотено, така че присъствието им да остане незабелязано. Той имаше предвид един имот — изоставена вила край Олденбург, която бяха използвали по време на операцията „Божи гняв“ — и в крайна сметка успя да го изтръгне от лапите на интендантството.
След като то капитулира, останалото се подреди като домино. До обяд от отдел „Пътувания“ бяха наели няколко коли, които не можеха да бъдат проследени, а до един часа от отдела за промяна на самоличността бяха намерили достатъчно „чисти“ паспорти, така че всеки член от екипа да може да пътува като европеец. От Финансовия отдел отначало се стреснаха от искането на Габриел — куфарче, пълно с дребни пари в брой, но в един и половина той инсценира нещо като въоръжен обир и след десет минути напусна отдела, носейки красиво дипломатическо куфарче, пълно с петдесет хиляди долара и петдесет хиляди евро в употребявани банкноти.
Към средата на следобеда първите членове на екипа му тихо се измъкнаха от булевард „Цар Саул“ и се отправиха към летище „Бен Гурион“. Одед, Мордекай и Римона излязоха в три и половина и се качиха на самолет за Брюксел. Йоси, Яков и Дина излетяха час по-късно със самолет на „Луфтханза“ за Франкфурт. Последни тръгнаха Габриел и Сара, но малко след осем часа вече заемаха местата си в първа класа на вечерния полет на „Ел Ал“ за Париж. Докато останалите пътници се качваха в самолета, Габриел позвъни на Киара, за да й каже, че е бил в страната и отново я напуска. Тя не попита къде отива. Не й трябваше да знае.