Стигнаха до улица „Наркис“ — тиха, зашумена уличка в центъра на Йерусалим — и спряха пред жилищната кооперация на номер 16. Сградата беше триетажна и почти закрита от извисяващото се в предната градина евкалиптово дърво. Габриел преведе Навот през малкото фоайе и се заизкачва по стълбите. Независимо от дългото си отсъствие, не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше писма и името на кутията беше фалшиво. Според административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той живееше само в Службата, но дори и там бе временно пребиваващ.
Апартаментът му се намираше на най-горния етаж. Както винаги, Габриел се поколеба, преди да отвори вратата. Стаята, която го посрещна, не приличаше на онази, от която бе излязъл шест месеца по-рано. Тогава тя беше малко, но напълно функционално художествено ателие, а сега бе декорирана в нежно бежови и бели тонове, които родената във Венеция Киара Дзоли обожаваше. Годеницата му вероятно е била много заета, докато го е нямало, за да пропусне да спомене за тази реорганизация при последното си посещение в Италия.
— Къде са нещата ми?
— Държат ги на склад в интендантството, докато си намериш подходящо студио. — Навот се усмихна на притеснението на Алон. — Нали не си очаквал, че жена ти ще живее в необзаведен апартамент?
— Още не ми е жена. — Габриел остави чантата си на новия диван. Изглеждаше скъп. — Къде е тя?
— Не ти ли каза къде я изпратихме?
— Тя приема много сериозно правилата за класифициране на информацията.
— Аз също.
— Къде е тя, Узи?
Навот отвори уста да отговори, но един глас от кухнята го направи вместо него. Той бе познат на Алон, както и възрастният мъж, който се показа минута по-късно, облечен в жълто-кафяви военни панталони и кожено яке, леко скъсано на дясната предница. Главата му имаше формата на куршум и бе плешива, с изключение на ивицата късо подстригана бяла коса, която я обрамчваше. Лицето му бе по-сбръчкано, отколкото го помнеше Габриел, а дебелите стъкла на грозните очила с метални рамки уголемяваха светлосините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Човекът се подпираше на красив бастун от маслиново дърво. Ръката, опряна на бастуна, изглеждаше така, сякаш бе взета назаем от два пъти по-висок човек.
— В Аржентина — повтори Ари. — Бъдещата ти съпруга е в Аржентина.
— С каква работа е натоварена?
— Наблюдение на известен терорист.
Алон нямаше нужда да пита коя е организацията, към която принадлежи терористът. Отговорът се криеше в самото място на операцията. Аржентина, както и цялата територия на Южна Америка, бе активно поле за действие на хората от „Хизбула“.
— Смятаме, че е въпрос на време „Хизбула“ да се опита да вземе реванш за щетите, които им нанесохме в Ливан. Най-вероятният сценарий е терористична атака. Това, което трябва да разберем, е дали мишената сме ние или нашите поддръжници в Америка.
— Кога ще приключи задачата?
Шамрон уклончиво сви рамене.
— Това е безкрайна война, Габриел. Тя е вечна. Но ти го знаеш по-добре от всекиго от нас, нали? — Стареца докосна лицето на Алон. — Виж дали ще намериш малко кафе. Трябва да поговорим.
Габриел откри метална кутия с кафе в един шкаф в кухнята. Помириса смляната субстанция и разбра, че кутията е била отворена доста отдавна. Той зареди кафетиерата, постави чайника с вода да заври и се върна във всекидневната. Навот бе потънал в размисъл, взрян в една керамична чиния в края на масата; Шамрон се бе настанил на единия фотьойл и палеше една от своите смрадливи турски цигари. Габриел бе отсъствал цели шест месеца, но в негово отсъствие сякаш нищо не се бе променило, с изключение на мебелировката.
— Няма ли кафе? — попита Стареца.
— След минута ще е готово, Ари.
Шамрон погледна ръчния си часовник от неръждаема стомана. Винаги бе смятал времето за свой враг, но сега може би повече от всякога. „Причината е в бомбения атентат“ — помисли си Алон. Той най-сетне бе принудил Стареца да осъзнае факта, че е смъртен.
— Соломон Роснер е работил за Службата? — попита Габриел.
— Да.
— Откога?
Преди да отговори, Шамрон пусна струйка дим към тавана.
— В средата на 90-те години, по времето на моя втори мандат като шеф, започнахме да осъзнаваме, че Нидерландия ще се окаже проблем за нас в бъдеще. Демографията на страната бързо се променяше. Амстердам бе на път да се превърне в мюсюлмански град. Младежите бяха безработни и гневни, постоянно надъхвани с омраза от своите имами, по-голяма част от които бяха изпратени там и финансирани от нашите приятели от Саудитска Арабия. Имаше доста нападения срещу местната еврейска общност. Отначало бяха дребни неща — счупени прозорци, разбити носове, коктейли „Молотов“. Искахме да се уверим, че тези инциденти няма да се превърнат в нещо по-сериозно. Освен това искахме да разберем дали някой от нашите стари врагове използва Амстердам като оперативна база за по-мащабни атаки срещу израелски цели в Европа. Имахме нужда от очи и уши на място, но нямахме средства за каквато и да било наша операция.