Той спря за момент и се загледа в таблото с разписанието на заминаващите самолети. Билетът във вътрешния джоб на сакото му беше за тазсутрешния полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“. Беше го купил въпреки факта, че нямаше валидна виза. Това беше без значение: той нямаше намерение да ходи в Америка, нито да се качва на борда на самолета. Мъжът беше шахид, мъченик, и пътуването, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с летенето.
След като установи кои са гишетата за регистриране за полета, шахидът тръгна през бляскавия модерен терминал, като дърпаше куфара след себе си. Този куфар бе претърпял някои видоизменения, за да отговаря на специфичните потребности. Стените и колелцата му бяха подсилени, за да издържат на по-голям товар, а бутонът на телескопичната му дръжка бе трансформиран в детонатор. „Петкилограмов тротилов еквивалент“, беше казал инженерът. Едно леко натискане — само това бе необходимо за началото на пътуването му.
На няколко метра от зоната за чекиране на „Юнайтед Еърлайнс“ стоеше цивилен охранител и проверяваше билетите и паспортите. Зад него чакаха на опашка няколко дузини пътници, най-вече американци. Тъй като нямаше виза, шахидът не можеше да се приближи до жертвите си отвъд периметъра на охранителя. Въпреки това, те щяха да изгубят живота си. Заедно с петдесетте килограма експлозив, куфарът съдържаше хиляди лагерни сачми и пирони. Стоящите на опашка неверници скоро щяха да бъдат превърнати в кървави парчета плът. „Ще бъде хубава гледка“ — помисли си той. Само се надяваше след смъртта му душата му да се задържи малко над терминала, за да може да я види.
Охранителят приключи с прегледа на пътните документи на една американка, придружена от две малки деца, и махна на шахида да се приближи. Той направи, както му бе наредено, и подаде на мъжа билета и паспорта си.
— Египтянин? — попита охранителят с едва прикрито подозрение.
— Точно така.
— Имате ли виза за пътуване до Съединените щати?
— Казаха, че не ми е нужна виза.
— Кой ви го каза?
— Аллах — отговори арабинът.
Охранителят посегна към радиостанцията си.
Шахидът сложи палеца си върху детонатора. Петкилограмов тротилов еквивалент. Раят…
Макар и да не знаеше, шахидът, който се взриви на летище Клотен, не беше сам. Същата сутрин още двама атентатори самоубийци бяха изпратени на европейски летища: единият в мадридското Барахас, а другият във виенското Швехат — и всички бяха инструктирани да натиснат детонаторите си по едно и също време. Мъченикът в Мадрид закъсня с една минута, но другарят му във Виена взриви бомбата си точно в 9:35 часа централноевропейско време. По-късно разследващите детективи в Австрия щяха да установят, че по причини, известни само на него, мъченикът се бе отбил в едно кафене на летището и бе изпил последното си виенско кафе, преди да се изстреля към рая.
Юсуф Рамадан разбра за бомбените атентати в 9:38 часа, докато стоеше заклещен в сутрешния трафик по булеварда край Сена. Новината му съобщи не Абу Муса, а асистентката на режисьора от Франс 2, която малко преди това го бе извела от сградата. Изглежда, телевизионният канал планираше да отрази пространно атентатите и се питаха дали професор Рамадан би прекарал деня като платен консултант и коментатор. Той веднага се съгласи, без да си направи труда да попита за хонорара, и след десет минути отново се настани на стола си в студиото.
29. Копенхаген
вторник, 15:03 ч.
Решиха, че се налага да направят спешна среща, и се спряха на хотел „Хилтън“ в Копенхаген като най-подходящ за случая. Ейдриън Картър пристигна първи и вече седеше в бара във фоайето, когато влязоха Габриел и Сара. Той им посочи с поглед асансьора и след минута тримата се бяха събрали пред телевизора в апартамента „Джуниър Екзекютив“ на Картър. Ейдриън усили максимално звука, макар че стаята бе проверена от агенти на ЦРУ. Той беше традиционалист по отношение на професионалните умения и също като Габриел гледаше на електронните устройства като на необходимо, но злощастно покваряване на благородното изкуство.