Не за първи път името на принца се появяваше във връзка с ислямисткия тероризъм в Египет. Години наред той наливаше милиони долари в джобовете на египетските джихадисти, както и във фиктивни и реални фирми, контролирани от „Мечът на Аллах“. Но тъй като принцът бе саудитски гражданин, а и защото обеднелият Египет бе признателен за саудитската икономическа помощ, Ал Заят нямаше друг избор, освен да си затваря очите за неговите благотворителни дейности. Това обаче е различно — помисли си той сега. Да даваш пари за каузата на ислямистите е едно, а съвсем друго — да осигуряваш помощ и подслон на терорист, твърдо решен да събори режима на Мубарак. Ако службата за сигурност успееше да залови шейх Таид, който се криеше в имот на саудитеца, това можеше да даде на Вазир възможност да сложи веднъж завинаги край на намесата му във вътрешните работи на Египет.
Ал Заят пристигна пред „Кулите на Рамзес“ малко след 22:30 часа и завари сградата обкръжена от няколкостотин полицейски новобранци. Той знаеше, че много от младите полицаи тайно подкрепят целите на „Мечът на Аллах“ и че ако им се удаде възможност, мнозина от тях с радост биха повторили действията на лейтенант Халед Исламбули и биха забили куршум в гърдите на Фараона. Ал Заят посочи на шофьора си място от другата страна на улицата и свали прозореца си. Един агент от неговата дирекция се затича към него.
— Влязохме преди около две минути — докладва той. — Мястото беше празно, но си личеше, че някой е бил там доскоро и че този някой е напуснал набързо. На масата и в тенджерите в кухнята имаше храна. Всичко беше още топло.
Вазир изруга тихо. Дали беше просто лош късмет, или имаше предател сред неговите хора — някой от службата за сигурност, който бе предупредил шейха, че Мандали е бил заловен и е проговорил?
— Затворете мостовете на Замалек! — нареди той. — Никой да не напуска острова без щателна проверка. След това започнете да претърсвате жилищата в „Кулите на Рамзес“. Не ме интересува дали някой богаташ щял да се ядоса. Искам да се уверя, че шейхът не се крие някъде в сградата.
Офицерът се обърна и затича към входа на „Кулите на Рамзес“. Ал Заят извади от джоба си мобилния телефон и набра един номер в „Скорпион“.
— Останахме на сухо — каза той на мъжа, който се обади.
— Да разпитаме ли пак Мандали?
— Не, той е изчерпан.
— Какво да правим с него?
— Той никога не е бил при нас — отговори Вазир. — Никога не сме чували за него. Той е нищо. Той е никой.
33. Копенхаген
вторник, 22:24 ч.
Габриел седна пред касетофона, сложи слушалките и натисна бутона „Старт“.
— Вече си мислех, че няма да се обадиш тази вечер. Знаеш ли колко е часът?
— Бях зает. Гледа ли новините?
— За атентатите ли? Всички говорят за тях.
— Какво казват?
— Датчаните са шокирани, разбира се. Чудят се кога ли ще се случи и в Копенхаген. Тук, в Ньоребро… казват, че Европа получава това, което заслужава, задето подкрепя американците. Искат да бъде освободен шейхът.
— Внимавай какво говориш по телефона, Ханифа. Не можем да сме сигурни, че не го подслушват.
— Кой ще си прави труда да ме подслушва? Аз съм никоя.
— Омъжена си за човек, който работи в Датския съвет по ислямските въпроси.
— Мъж, който може да зареже жена си и детето си, за да скита из Близкия изток да прави проучване за състоянието на ислямския свят. Впрочем къде си тази вечер?
— В Истанбул. Как е Ахмед?
Алон спря касетофона, превъртя назад касетата и отново го включи.
— Впрочем къде си тази вечер?
— В Истанбул. Как е Ахмед?
— Мъчно му е за баща му.
— Искам да говоря с него.
— Много е късно, Ишак. Той заспа преди час.
— Събуди го.
— Няма.
— Важно е да говоря с него тази вечер.
— Трябваше да се обадиш по-рано. Къде си, Ишак? Какъв е този шум, който се чува отстрани?