— Идва от уличното движение пред хотела.
— Звучи така, сякаш си на магистрала.
— В Истанбул е шумно. Не е като в Копенхаген. Говори ли с баща ми днес?
Стоп. Превъртане. Старт.
— Къде си, Ишак? Какъв е този шум, който се чува отстрани?
— Идва от уличното движение пред хотела.
— Звучи така, сякаш си на магистрала.
— В Истанбул е шумно. Не е като в Копенхаген. Говори ли с баща ми днес?
— Да, следобед.
— Добре ли е?
— Така ми се стори.
— Какво е времето в Копенхаген?
— Студено. Ти как си?
— Забелязала ли си някакви непознати около апартамента? Някакви непознати лица на улицата пред къщи?
— Малко повече полицаи от обичайното, но тук е спокойно.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Защо си толкова нервен?
— Защото мюсюлманските общности в цяла Европа са под обсада. Защото ни арестуват и водят на разпит само защото говорим арабски и се молим, обърнати към Мека.
— Никой не е бил арестуван в Копенхаген.
— Засега.
— Кога ще свърши твоята конференция, Ишак? Кога ще се прибереш у дома?
— Всъщност вие ще дойдете при мен — не в Истанбул, а на по-добро място.
— За какво говориш?
— Искам да отидеш и да отвориш най-долното чекмедже на гардероба. Там съм оставил един плик за теб.
— Не съм в настроение да си играя игрички с теб, Ишак. Уморена съм.
— Просто направи това, което ти казвам, Ханифа. Няма да бъдеш разочарована, обещавам.
Ханифа въздъхна отчаяно и хлопна слушалката толкова силно до телефона, че тъпанчетата го заболяха. Следващите шумове, които чу, бяха далечни: шляпането на обути в чехли крака, скърцането от отваряне на чекмедже, шумоленето на хартия.
— Откъде взе тези пари?
— Няма значение откъде съм ги взел. Видя ли билетите?
— За Бейрут? Защо ще ходим в Бейрут?
— На почивка.
— Самолетът излита в петък сутринта. Как мога да се подготвя толкова бързо?
— Просто сложи малко багаж в една чанта. Ще уредя някой от Съвета да ви закара до летището. Един мой колега от Бейрут ще ви посрещне там и ще ви отведе двамата с Ахмед в апартамента, който ни дадоха. Аз ще тръгна от Истанбул след няколко дни.
— Това е лудост, Ишак. Защо не си ми казал досега?
— Просто направи каквото ти казвам, Ханифа. Трябва да тръгвам.
— Кога ще ми се обадиш пак?
— Не съм сигурен.
— Какво искаш да кажеш с това „не съм сигурен“? Нареждаш ми да се кача на самолета за Бейрут и това е всичко?
— Да, това е всичко. Ти си моя жена. Прави каквото ти казвам.
— Не, Ишак. Кажи ми кога ще те чуя пак или няма да се кача на самолета.
— Ще ти се обадя утре вечер.
— Кога?
— Когато е удобно.
— Не, не когато е удобно. Искам да знам кога точно ще позвъниш.
— В девет и половина.
— По кое време — твоето или моето?
— В девет и половина копенхагенско време.
— Ако се обадиш в девет и трийсет и една, няма да вдигна телефона. Разбра ли ме, Ишак?
— Трябва да вървя, Ханифа.
— Ишак, почакай!
— Обичам те, Ханифа.
— Ишак…
Щрак.
— Какво си направил, Ишак? Милостиви боже, какво си направил?
Стоп. Превъртане. Старт.
— Искам да знам кога точно ще позвъниш.
— В девет и половина.
— По кое време — твоето или моето?
— В девет и половина копенхагенско време.
— Ако се обадиш в девет и трийсет и една, няма да вдигна телефона. Разбра ли ме, Ишак?
Стоп.
Габриел погледна Мордекай.
— Искам да чуя отново частта, в която Ишак иска от Ханифа да вземе парите и билетите. Можеш ли да заглушиш шумовете от стаята, за да чувам само Ишак?
Мордекай кимна утвърдително и направи исканото. Откъсът от разговора продължаваше двайсет и три секунди. Алон го прослуша три пъти, после свали слушалките и погледна към Сара.
— Кажи на Ейдриън да не чака Националната агенция за сигурност — каза той. — Съобщи му, че Ишак се обажда от отбивка на магистрала в Германия — в северозападната й част, ако се съди по акцента на хората, чиито гласове чувам на заден план. Кажи му, че с него има поне още един човек. Пътуват с камион или микробус. Няма да спира в продължение на няколко часа. Току-що е заредил резервоара.