Директорът го чакаше във фоайето за посетители. Той беше инструктиран от министъра на правосъдието да изпълни всички искания на Лорънс и да не задава въпроси за целта на посещението му. Когато Строс влезе, директорът му подаде официално ръка и промърмори някакво приветствие, после се обърна и безмълвно го поведе към вътрешността на комплекса. Минаха през поредица от врати с метални решетки, всяка от които се затваряше зад тях с ужасяваща безвъзвратност. Веднъж Лорънс бе съпроводил президента на борда на ядрена подводница — преживяване, което се бе заклел никога да не повтаря. Сега се чувстваше по същия начин — измъчван от клаустрофобия и облян в пот въпреки лютия студ.
Директорът го въведе в обезопасена стая за свиждане. Тя бе разделена с плексигласова стена на две помещения: едното за посетителите, другото за затворниците — с телефонна връзка помежду им. Една табела предупреждаваше, че всички разговори се контролират по електронен път. Строс погледна директора и каза:
— Опасявам се, че трябва да минем без това.
— Записващите устройства и камерите за наблюдение ще бъдат изключени.
— Разговорът не може да бъде проведен по телефона.
— Но дори агентите на ЦРУ и ФБР нямат възражения срещу това, когато идват тук.
— Аз не работя за Управлението, нито за Бюрото.
— Съжалявам, но такива са разпоредбите, господин Строс.
Лорънс бръкна в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.
— Необходимо е само едно телефонно обаждане. Едно позвъняване — и ще получа всичко, което искам. Но нека не губим ценно време. Да намерим някакъв разумен компромис.
— Какво имате предвид?
Строс му каза.
— Той не е излизал от килията си от седмици.
— Значи свежият въздух ще му се отрази добре.
— Знаете ли колко е студено навън?
— Дайте му палто — каза Лорънс.
Беше взело да се смрачава, когато Строс мина през охраняваната врата, водеща към западния двор за разходки. Точно в центъра на двора бяха поставени сгъваема маса и два стола, а лампите по протежение на оградата, по която течеше електрически ток, бяха запалени. Четирима пазачи охраняваха периметъра, застинали като статуи, други двама се бяха облегнали на парапета на наблюдателницата с насочени надолу автомати. Лорънс кимна одобрително към директора, после се отправи сам към средата на двора и седна на единия стол.
Пет минути по-късно от затворническия блок се показа шейх Абдула Абдул Разак, окован с белезници и обграден от двама тромави пазачи. Беше по-нисък, отколкото Строс бе очаквал — може би около метър и седемдесет, — и мършав като просяк. Носеше оранжев затворнически гащеризон, а на кокалестите му рамене бе наметната светлокафява шуба. Брадата му бе рошава, а кожата на лицето му, доколкото Лорънс можа да види, бе пепелява и повехнала от болестта. „Лице на умиращ човек — помисли си той, — което не е виждало слънчева светлина от години“. Въпреки това очите му, в които се четеше интелигентност, все още гледаха снизходително. Строс беше човек, който изкарваше прехраната си, правейки моментална преценка за хората. Първото му впечатление от шейха бе, че той е смел мъж, готов да отстоява убежденията си, а не яростен фанатик, какъвто се опитваха да го представят медиите и прокурорът по време на процеса. Щеше да има достоен противник.
Когато шейхът седна на другия стол, Лорънс погледна към единия от пазачите.
— Моля ви, свалете белезниците му.