Доказателството, че се движеха, беше очевидно. Стаите, в които я държаха, бяха разновидности на първата — бели стени, походно легло, една силна лампа, врата с шпионка, — но всяка определено бе различна. Можеше да го забележи дори и да я бяха принудили да носи превръзка на очите, защото обонянието и слухът й сега бяха изострени като тези на животните. Чуваше ги да идват дълго преди да пъхнат бележките си под вратата и вече различаваше Каин и Авел само по миризмата. Последната й килия миришеше на течна белина. Стаята, в която я държаха сега, бе изпълнена с приятния аромат на кафе и ориенталски подправки. Помисли, че може да е близо до пазар или склад на дистрибутор, който снабдяваше бакалници в арабските квартали.
Изострените й сетива й бяха позволили да се добере до още един факт: имаше ясно очертан ритъм на преместванията й. Този ритъм не се измерваше в часове и минути — времето, колкото и да се опитваше да го определи, си оставаше мистерия за нея, — а по броя на храненията, които й осигуряваха във всяко от местонахожденията й. Той бе един и същ: четири хранения с еднакво съдържание, после инжекция с кетамин, след което се събуждаше в нова стая с нови миризми. Досега на това място й бяха носили храна три пъти. Предстоеше й четвъртото хранене. Елизабет знаеше, че няколко часа по-късно то ще е последвано от инжекция с кетамин. Щеше да се съпротивлява, но съпротивата й бързо щеше да премине в подчинение пред физическото превъзходство.
Покорност…
Това беше тяхната цел. Покорността беше крайната цел на джихадистите по целия свят, такава бе и целта на похитителите на Елизабет. Глобалният джихад искаше да подчини Запада и да му наложи терористичния салафистки ислям. Похитителите й искаха от нея да се предаде на инжекцията и на затъпяващия ритъм на местенето и бележките. Искаха да бъде слаба и отстъпчива като агне, което доброволно подлага шията си под ритуалния нож. Елизабет бе решила, че дните на подчинение са минало. Бе решила да окаже съпротива, защото се надяваше, че това е начинът да се сдобие с информация за мястото, където се намира. Щеше да се съпротивлява с единствените налични оръжия: собствения й живот и познанията й по медицина. Тя затвори очи и вдъхна приятния аромат на кафе и канела. Пожела си Каин да отвори вратата и да й поднесе четвъртото ядене.
38. Копенхаген
четвъртък, 14:52 ч.
— Е, всичко отново опря до нас двамата — каза Ибрахим. — Предполагам, че така е правилно.
Габриел включи чистачките, за да почисти предното стъкло на своето „Ауди А8“. Пред него се появи Новият кралски площад, забулен от завесата на падащия сняг. Старият арабин седеше мълчаливо на пасажерската седалка, прясно избръснат и облечен за собственото си погребение във взет назаем сив костюм и палто. Ръцете бяха прибрани в скута му, здравата ръка върху осакатената, и бе свел очи към обувките си. Телефонът на Алон лежеше на конзолата. Сигналът му се следеше от централата на ЦРУ в американското посолство и във Форт Мийд, Мериланд — щабквартирата на Националната агенция за сигурност.
— Нали няма да ми изнасяш някоя от твоите лекции, Ибрахим?
— Аз си оставам професор в душата си — отвърна Фаваз. — Не мога да го превъзмогна.
Габриел реши да му угоди. Лекцията беше по-добра от тишината.
— Защо смяташ, че е правилно?
— И двамата сме видели най-лошото, което може да ни предложи този живот. Нищо не може да ни уплаши и нищо от случващото се днес няма да ни изненада. — Той вдигна очи от обувките си и се загледа за момент в Алон. — Това, което писаха за теб във вестниците след случката в Лондон… истина ли е? Ти ли уби членовете на „Черният септември“?
Ибрахим прие мълчанието на спътника си за потвърждение.
— Толкова ясно си спомням Мюнхен — продължи той. — Прекарахме този ден пред телевизорите и радиоапаратите. Той наелектризира Арабския свят. Радвахме се на залавянето на вашите атлети и танцувахме по улиците, когато те бяха избити на летището. Сега, като се връщам назад, смятам, че реакцията ни е била ужасяваща, макар и напълно разбираема. Ние бяхме слаби и унизени. Вие бяхте силни и богати. Бяхте ни побеждавали много пъти. Най-сетне ние ви бяхме победили, и то в Германия — земята, където ви бе сполетяла най-голямата катастрофа.
— Мислех, че вие, ислямистите, не вярвате в холокоста. Мислех, че го смятате за една голяма лъжа, която хитрите евреи са натрапили на света, за да могат да отнемат земята на арабите.