— Никога не съм бил привърженик на самозаблудите и конспиративните теории — каза Ибрахим. — Вие, евреите, заслужавате да имате национален дом. Бог знае, че се нуждаете от такъв. Но колкото по-скоро дадете на палестинците държава на Западния бряг и Ивицата Газа, толкова по-добре ще е за всички нас.
— Дори ако това означава да я дадем на духовните ви братя от „Хамас“?
— С темпото, с което напредваме, скоро възгледите на „Хамас“ ще станат по-умерени — отвърна Фаваз. — А когато палестинският въпрос най-сетне престане да бъде предмет на обсъждане, арабите вече няма да имат кого да обвиняват за мизерното си положение. Тогава ще бъдем принудени да се погледнем по-внимателно в огледалото и сами да разрешим проблемите си.
— Именно това е една от причините никога да не настъпи мир. Ние сме изкупителната жертва на арабите, нещо като изпускателен клапан за арабското недоволство. Арабите ни мразят, но не могат да живеят без нас.
Ибрахим кимна в знак на съгласие и отново се загледа в обувките си.
— Вярно ли е, че си известен реставратор на картини?
Този път Габриел леко кимна. Устните на Фаваз се извиха в недоверчива усмивка.
— Щом имаш способността да вдъхваш нов живот на картините, защо си се заел с тази работа?
— От чувство за дълг — отговори Алон. — Смятам, че съм длъжен да защитавам народа си.
— Терористите биха казали същото.
— Може би, но аз не убивам невинни хора.
— Само заплашваш с изтезания в Египет. — Ибрахим погледна Габриел. — Щеше ли да го направиш?
Алон поклати глава:
— Не, Ибрахим, нямаше да те върна там.
Фаваз се загледа през прозореца.
— Снегът е красив — каза той. — Това добър или лош знак е?
— Както един мой приятел би се изразил, това е „оперативно време“.
— Това добре ли е?
Алон кимна:
— Да.
— Правил ли си подобно нещо преди?
— Само веднъж.
— Как завърши?
„Лионската гара се превърна в развалини“ — помисли си Габриел, но отвърна:
— Върнах заложника.
— Познаваш ли улицата, по която той иска да вървим?
Алон вдигна едната си ръка от волана и посочи към края на площада.
— Нарича се „Стрьогет“. Дълга три километра пешеходна улица, от двете страни на която има магазини и ресторанти, най-дългата в Европа, ако се вярва на рекламните брошури в хотела. Завършва до площад „Родхуспладсен“.
— Ние ще вървим, а те ще наблюдават, така ли?
— Точно така. И ако харесат това, което виждат, някой ще ми позвъни по телефона, когато стигнем „Родхуспладсен“, и ще ми каже къде да отидем след това.
— Кога започваме?
— В три часа.
— В три часа — повтори Ибрахим. — Часът на смъртта… или поне така вярват християните. Защо според теб са избрали три часа?
— Така ще разполагат с малко време, за да ни огледат на дневна светлина, докато вървим по „Стрьогет“. После ще започне да се здрачава. Това ще им даде предимство. За мен ще е по-трудно да ги видя.
— А какво стана с твоите помощници? — попита старият Фаваз. — Онези, които ме грабнаха от ъгъла в Амстердам?
— Ишак каза, че ако забележи наблюдение, сделката отпада и Елизабет Холтън ще умре.
— Значи отиваме сами?
Габриел кимна утвърдително и погледна часовника си. Беше 14:59.
— Знаеш ли, не е късно да се измъкнеш. Не си длъжен да го правиш.
— Аз ти обещах в онази къща преди две вечери. Обещах, че ще ти помогна да върнеш американката, и смятам да изпълня обещанието си. — На лицето му се изписа учудване. — Впрочем къде бяхме?
— В Германия.
— Евреин, който заплашва да измъчва арабин в Германия — рече Ибрахим. — Колко поетично.
— Нали няма да ми изнесеш още една от твоите лекции?
— Изкушавам се да го направя, но се опасявам, че няма време. — Той посочи часовника на таблото. — Часът на смъртта настъпи.
На улица „Стрьогет“ цареше празнична възбуда. Нещо в атмосферата й напомняше на Габриел последната нощ в навечерието на война, нощ, в която се харчат цели състояния и хората се любят с неудържима страст. Всъщност никой не се готвеше за война, просто пазаруващите по най-известната улица на Копенхаген бяха обзети от празнична еуфория. Но Алон, погълнат от издирването на Елизабет Холтън, беше забравил, че е почти Коледа.