Те се носеха сред този весел уличен пейзаж като безстрастни духове на умрели, мълчаливи, с ръце в джобовете, лакът до лакът. Ишак бе заявил, че трябва да вървят по права линия, без да спират. Това означаваше, че Габриел не може да направи никакви маневри за изплъзване от наблюдение. Повече от трийсет години не му се бе случвало да върви по европейска улица, без да проверява дали не го следят, и сега имаше чувството, че е попаднал в един от онези кошмари, в които беше гол сред тълпа от облечени хора. Навсякъде му се привиждаха врагове — стари и нови. Виждаше мъже, които му приличаха на членове на „Мечът на Аллах“, и други, които вероятно бяха от Датската служба за сигурност; освен всичко, можеше да се закълне, че под навеса на една витрина видя Ели Лавон да свири на цигулка коледни песни. Не беше Лавон, а негов двойник. А и Габриел внезапно си спомни, че Ели не може да свири на цигулка. Въпреки всичките си дарби, Лавон нямаше никакъв слух.
За първи път спряха на едно кръстовище и зачакаха да светне зелената светлина на светофара. Един бенгалец толкова настойчиво тикаше в ръката на Алон рекламна листовка, че той едва не измъкна беретата от джоба си. Листовката бе за ресторант близо до парка Тиволи. Габриел я прочете внимателно, за да се увери, че не съдържа инструкции, после я смачка на топка и я хвърли в едно кошче за боклук. Светофарът светна зелено. Той хвана Ибрахим за лакътя и тръгна напред.
Вече бе започнало да мръква, уличните лампи светеха по-ярко, а лампичките във витрините на магазините проблясваха приветливо като коледни картички. Алон бе престанал да се мъчи да открие наблюдателите и вместо това откри, че зяпа учудено около себе си: децата, които ядяха сладолед, напук на сипещия се сняг; красивата млада жена, коленичила до изсипалите се от чантата й покупки; певците на коледни песни, облечени като елфи, които възпяваха раждането на Христос с ангелски гласове. Спомни си думите, които Узи Навот бе казал през онази първа нощ, когато пътуваха с колата между хълмовете край Йерусалим. Европейците ни осъждат за Ливан, но те не разбират, не той е само предпремиера на задаващите се атракции. „Филмът“ скоро ще се показва във всички кина в Европа. Габриел се молеше той да не се разиграе тази вечер в Копенхаген.
Спряха на друго кръстовище, след това тръгнаха през огромния площад „Родхуспладсен“. От лявата страна на площада се издигаше кметството. Шпилът на часовниковата му кула се врязваше в ниските облаци. В средата на площада се издигаше ярко осветена двайсетметрова елха, а до нея имаше малък павилион, където продаваха наденици и горещо ябълково вино. Алон отиде до него и се нареди на опашката, но преди да стигне до прозорчето на продавача, телефонът в джоба на палтото му тихо иззвъня. Той го долепи до ухото си и мълчаливо се заслуша. След няколко секунди върна телефона в джоба си и хвана Ибрахим за лакътя.
— Искат да се върнем по същия път и да отидем до колата — каза той, докато вървяха през площада.
— И после какво?
— Не казаха.
— Какво ще правим?
— Това, което ни наредиха.
— Те знаят ли какво вършат?
Габриел кимна. Много добре знаеха какво вършат.
Аудито бе там, където го бяха оставили, но сега бе покрито с фин слой прясно навалял сняг. Сара стоеше сама до витрината на близкото кафене. Баретата на главата й беше леко килната наляво, което означаваше, че колата не е пипана в тяхно отсъствие. Въпреки това, Габриел изпусна ключовете си на бетонната настилка и бързо огледа шасито, преди да отвори вратата и да се качи вътре. Телефонът иззвъня веднага щом Ибрахим се настани до него. Алон изслуша инструкциите, прекъсна връзката и запали мотора. Още веднъж погледна към витрината на кафенето и видя, че Сара е вдигнала ръка. Уплаши се, че му маха за сбогом в явно нарушение на всички правила на занаята, но след няколко секунди се появи сервитьор и й подаде сметката. Тя сложи няколко банкноти на масата и се изправи. Габриел включи на скорост и потегли. Не бързай — беше казал Ишак. — Очаква ни дълга нощ.
39.
Бележката се появи под вратата й. Тя спусна окованите си крака на пода и бавно се затътри към нея. Каин, когото разпозна по миризмата, стоеше от външната страна на вратата и чакаше отговора й. В бележката пишеше: „Искаш ли храна?“.