Купиха си сандвичи с яйца и горещ чай в закусвалнята и седнаха на празна маса близо до прозореца. Ибрахим се хранеше мълчаливо, а Габриел отпиваше от чая си и гледаше колата отвън. Изминаха трийсет минути, преди мобилният телефон най-сетне да иззвъни. Алон го доближи до ухото си, слуша мълчаливо и после прекъсна връзката.
— Изчакай тук — каза на спътника си.
Отби се за кратко в мъжката тоалетна, където напъха беретата и телефона си в кошчето за боклук, след това влезе в магазина и купи голяма пътна карта на Дания и пътеводител на английски език. Когато се върна в закусвалнята, Фаваз тъкмо разопаковаше недокоснатия сандвич на Габриел. Алон кимна към вратата. Ибрахим мушна сандвича в джоба на палтото си и го последва навън.
— Ето го — каза старият Фаваз. — Линдхолм Хойе.
Той се бе навел над пътеводителя и се взираше в него на светлината от плафониерата. Габриел не отделяше очи от пътя.
— Какво пише?
— Това е старо викингско селище и гробище. В продължение на векове е останало заровено под дебел слой пясък. Било разкрито едва през 1952 година. Според пътеводителя, в него има повече от няколкостотин гроба и останки от няколко викингски къщи.
— Къде се намира?
Ибрахим отново погледна в книгата, после определи местоположението на селището върху пътната карта.
— Северен Ютланд — отговори той. — Всъщност в най-северната част на Ютланд.
— Как да стигна дотам?
— Тръгваш по шосе Е-20 през Фюн, после се насочваш на север по шосе Е-45. Линдхолм е точно след Олборг. Тук пише, че мястото се открива лесно. Просто следвай табелите.
— Аз не виждам пътя, камо ли табелите.
— Там ли ще оставят жената?
Габриел поклати отрицателно глава:
— Не, още инструкции. Този път ще бъдат писмени. Казаха, че ще бъдат в руините на викингска къща, в най-отдалечения от входа на музея ъгъл. — Погледна Фаваз. — Този път не беше Ишак. Беше някой друг.
— Египтянин ли?
— Звучеше като такъв, но все пак не съм експерт.
— Хайде, моля те — рече Ибрахим. — Защо те накараха да хвърлиш телефона си?
— За да няма повече никакви електронни комуникации.
Фаваз сведе очи към картата.
— Има доста път до Линдхолм.
— Два часа при идеално време. А при това… най-малко четири.
Ибрахим погледна часовника.
— Това означава, че ще стигнем в петък сутрин, ако имаме късмет.
— Да — съгласи се Алон. — Той неумолимо ни приближава към крайния срок.
— Кой? Ишак?
„Уместен въпрос — помисли си Габриел. — Ишак ли е? Или Сфинкса?“
Отне им четири часа и половина, докато стигнат Линдхолм, и точно както се бе опасявал Габриел, уверенията в пътеводителя, че гробището се открива лесно, се оказаха неверни. В продължение на двайсет минути той обикаля в кръг в квартал от еднакви тухлени къщи, преди най-сетне да съзре табела с големината на пощенска картичка, която бе пропуснал при трите си обиколки. Тя естествено бе покрита със сняг и Алон трябваше да слезе от аудито и да избърше снежинките, за да научи, че за да стигне до историческата забележителност, първо трябва да се изкачи по един висок хълм. Колата издържа на изпитанието само с едно поднасяне и две минути по-късно Габриел влезе в паркинг, заобиколен от високи борове. Той изгаси мотора и поседя неподвижно около минута — ушите му бучаха от преумората от шофирането, — преди да отвори вратата и да стъпи в снега. Ибрахим си остана на мястото.
— Ще дойдеш ли?
— Ще чакам тук, ако нямаш нищо против.
— Не ми казвай, че се страхуваш от гробища.
— Не, само от викингски гробища.
— Те са били войнствени само когато са излизали в морето — успокои го Алон. — Когато са били тук, по домовете си, са се занимавали главно със земеделие. Най-страховитото нещо, на което бихме могли да се натъкнем тази вечер, ще е духът на някой отглеждал зеленчуци фермер.