Той отиде спокойно до бюрото си и седна пред компютъра, представяйки си за момент, че вече не е безпомощен и сразен от скръб баща, а онзи решителен и уверен в себе си президент на компания и магнат. Щом щракна с мишката, на екрана се появи едно писмо. Холтън го бе съчинил през първата седмица на кризата и го бе запазил за момент като този. Очите му се плъзнаха по сухия текст: Поради настоящите обстоятелства… неспособен да продължа ролята си на ваш посланик в Лондон… чест и удоволствие да служа… Робърт Карлайл Холтън… Добави днешната дата, щракна върху иконата „разпечатай“ и изчака писмото да се плъзне върху бюрото му. После се подписа и го сложи във факс апарата. Нямаше да го изпрати веднага. Преди това президентът на компанията трябваше да свърши още няколко неща.
Взе телефона и набра местен лондонски номер. Той принадлежеше на Даунинг Стрийт 10 — официалната резиденция на британския министър-председател, и обаждането му бе прието веднага от началника на кабинета Оливър Гибънс. Холтън и Гибънс бяха разговаряли няколко пъти през последните две седмици и нямаше нужда от формалности. Робърт каза, че трябва да говори спешно с министър-председателя, Оливър му отговори, че той е на работна закуска и ще бъде свободен след двайсет минути. Но очевидно срещата приключи по-скоро от очакваното, защото дванайсет минути по-късно министър-председателят му върна обаждането.
— Възнамерявам да опитам нещо отчаяно — уведоми го Холтън. — Искам да знам дали мога да разчитам на вас и на вашите власти, за да го осъществя.
Разговорът, който последва, беше кратък — по-късно, по време на официалното разследване, щяха да обърнат голямо внимание на факта, че е продължил само шест минути — и приключи с обещанието на министър-председателя, че полицията и разузнавателните служби на Великобритания ще направят всичко необходимо, за да помогнат на Холтън. Робърт му благодари, после набра един номер в собственото си посолство. Отсреща вдигна заместник-пресаташето Стивън Барнс. Неговият шеф — Джак Хамънд, беше убит в Хайд Парк в утрото на похищението на Елизабет. Барнс бе получил нещо като повишение и се беше справил умело с ролята на главен говорител на посолството по време на кризата.
— Трябва да направя изявление за медиите, Стив. Бих искал да го направя тук, в Уинфийлд Хаус, вместо в посолството. Изявлението е много важно. Телевизиите трябва да знаят, че е важно да го излъчат на живо и без съкращения, особено европейските телевизии и арабските сателитни канали.
— Кога?
— Да речем, по обяд. Можеш ли да уредиш всичко дотогава?
— Няма проблеми — отговори Барнс. — Искаш ли да ти подготвя чернова?
— Не, ще се справя и без текст. Нужно е обаче да подготвиш почвата.
— В смисъл?
— Имаш ли контакти с „Ал Джазира“?
Барнс каза, че има. Бил водил шефа на лондонския клон няколко пъти на обяд в напразен опит да накара телевизията да спре да излъчва пропагандните съобщения на Ал Кайда.
— Обади се на приятеля си. Намекни му, че смятам да направя предложение на похитителите.
— Какво?
— Предложение, което не могат да откажат.
— Има ли нещо друго, което трябва да знам, господин посланик?
— Оттеглям се от поста си, Стив. Можеш да ме наричаш Боб.
— Добре, господин посланик.
Холтън затвори телефона, после стана и тръгна към спалнята си, за да си вземе душ и да се преоблече. Вече не беше посланик Робърт Холтън, съкрушеният и отчаян американски дипломат, който нямаше друг избор, освен да гледа как дъщеря му умира. Сега отново беше Робърт Карлайл Холтън, мултимилиардер и човек, който качва и сваля от пост президенти, и щеше да си върне Елизабет — дори това да му костваше и последното пени.
44. Олборг, Дания
петък, 12:15 ч.
— Каретата ви пристигна, господин Алон.
Ларс Мортенсен вдигна ръка и посочи схлупеното сиво небе. Габриел погледна нагоре и видя един „Гълфстрийм-5“ да се спуска бавно в края на пистата на летището в Олборг. Лекото движение накара главата му отново да запулсира. Бяха необходими осемнайсет шева, направени от един сънен лекар в Скаген, за да се затворят трите рани на скалпа му. Лицето му беше изпъстрено с малки разрези, причинени от експлодиралото блиндирано предно стъкло на колата. Някак си бе успял да затвори очи в момента на взрива, въпреки че не си спомняше да го е правил.