Навътре в лагуната Айла видя островче от високи тръстики оградени с хвощ. Изглежда, хвощът щеше да си остане основна част от тяхното меню. Това бе много разпространено растение и повечето от неговите части се консумираха: след като се счукаха, за да отделят нишките от скорбялата, старите корени се използваха за замесване на тесто или за застройка на супи; младите корени се ядяха сурови или готвени заедно с долната част на дръжките на цветовете, да не говорим за голямото количество полен, от който също можеше да се приготвя хляб, и всичко това имаше много приятен вкус. При младите растения цветовете бяха скупчени на края на високото стъбло, като пухкава котешка опашка. Те също бяха вкусни.
Останалите части се употребяваха за други неща: от листата плетяха кошници и рогозки, а след процъфтяването от пухчетата на семената ставаха хубави попиващи подплънки или отличен прахан. Айла знаеше, че след като има кремък от железен пирит, едва ли ще се наложи да ги ползува, но сухите дървесни стъбла, останали от миналата година, се възпламеняваха много лесно с търкане между дланите и можеше да се добие огън или пък просто можеха да се използуват като материал за горене.
— Джондалар, хайде да вземем лодката, да отидем до онова островче и да наберем хвощ — предложи тя. — Във водата растат и много други неща, които стават за ядене. Например шушулките на водните лилии, а също и корените, както и ризомите на тръстиките. Вярно е, че са под водата, но след като и без това сме мокри, защо да не си наберем. Можем да натоварим всичко в лодката и да го докараме тук.
— Никога преди не си била по тези места. Откъде знаеш, че тези растения се ядат? — попита Джондалар, докато отвързваше лодката от шейната.
Айла се засмя.
— Недалеч от нашата пещера на полуострова имаше подобни блатисти места. Разбира се, не толкова обширни като това, но и там ставаше топло през лятото също както тук. А Иза познаваше растенията и знаеше къде да ги търси. За някои други ми разказа Нези.
— Ти май познаваш всички растения, които съществуват?
— Е, не чак всички, но съм виждала доста. Все пак ми се ще да имаше кого да питам. Жената от големия остров, която бе избягала, докато е чистила корени, сигурно знае. Жалко, че не можахме да им погостуваме.
Разочарованието й беше очевидно и Джондалар разбираше колко самотна се чувствува. На него също му липсваха други хора и му се искаше да срещнат някого.
Занесоха лодката до водата и скочиха в нея. Течението беше бавно, но се усещаше по-силно в лекия кръгъл плавателен съд и трябваше веднага да започнат да използуват греблата, за да не ги отнесе по-надолу. Далеч от брега и вълнението, което бяха предизвикали с къпането си, водата беше толкова бистра, че се виждаха ята риби как се стрелват покрай подводните растения. Някои бяха доста едри и Айла реши да си наловят по-късно.
Спряха на едно място, така гъсто обрасло с водни лилии, че едва се виждаше повърхността на лагуната. Айла се измъкна навън и се спусна в реката. Джондалар с мъка успяваше да задържи лодката на едно място. Като се опитваше да гребе в обратна посока, тя започваше да се върти, но Айла се държеше за ръба и плавателният съд се закрепи неподвижно едва когато тя напипа дъното с краката си. Жената се ориентираше по стъблата, спускаше надолу крак и напипваше корените, после с пръсти ги изкопаваше от меката тиня; те изплуваха на повърхността заедно с облак мътилка и тя ги събираше.
Айла изпълзя обратно в лодката и тя отново се завъртя, но тогава и двамата с Джондалар хванаха греблата и бързо я насочиха към тръстиковото островче. Като се приближиха, Айла установи, че това бе една дребна разновидност на хвощ, която растеше по края заедно с върбови храсти, някои от тях високи като дървета. Проправяха път с греблата между гъстата растителност и търсеха някакъв бряг или пясъчна плитчина. Но като разгръщаха тръстиката, не можеха да открият твърда земя, нито някой подводен пясъчен нанос, а след тях високите стъбла отново бързо се събираха и затваряха направената пътечка. Насред тази тръстикова джунгла, заобиколила ги от всички страни, у Айла се загнезди едно неопределено лошо предчувствие, а Джондалар бе обзет от зловещото усещане, че са пленници на нечие невидимо присъствие. Пред тях по права линия летяха пеликани, но се създаваше замайващото впечатление, че кръжат над главите им. Като погледнаха назад между големите тревисти стъбла, отсрещният бряг, откъдето бяха дошли, сякаш бавно се завърташе около тях.