Но макар и станала безплодна от пагубно поробване, макар великата й съзидателна сила постепенно да се изчерпваше, тя имаше право на последна дума. Защото дори и оголена, ялова и пуста, Майката притежаваше мощта да унищожава сътвореното от нея. Властта над нея не може да се наложи насила; богатствата й не могат да се изтръгват, без да се потърси нейното съгласие, да се спечели нейното благоразположение и без да се уважат потребностите й. Нейната воля за живот не може да се подтисне, без накрая да се изтърпи наказанието. Без своята Майка животът — тази нейна самонадеяна рожба — не би могъл да оцелее.
Айла щеше да продължи да съзерцава пеликаните, но тъй като бяха дошли заради хвоща, тя най-сетне започна да скубе стеблата и да ги хвърля в лодката. После започнаха да гребат обратно покрай плаващите тръстики. Когато отново зърнаха суша, вече бяха доста по-близо до бивака си. Щом се появиха, ги посрещна провлачен вой, изпълнен с безпокойство. След своя ловен набег Вълчо ги бе проследил по миризмата и открил Бивака много лесно, но като не ги бе намерил там, се бе разтревожил.
Жената му отговори с подсвирване, за да го успокои. Той изтича до водата, вдигна глава и зави отново. После спря, подуши следите им, затича напред-назад по брега, хвърли се в реката и заплува към тях. Като ги наближи, се отклони от лодката и се устреми право към плаващите тръстики, които погрешно бе взел за остров.
Вълчо се опита да стигне несъществуващия бряг също както Айла и Джондалар, но като не откри твърда земя, започна да цапа и да се бори с водата между тръстиките. Накрая доплува обратно при лодката. Мъжът и жената с мъка сграбчиха прогизналата козина на животното и го вдигнаха в кожената лодка. Вълчо бе толкова развълнуван, но и успокоен, че скочи върху Айла и облиза лицето й, а после направи същото и с Джондалар. Когато най-сетне миряса, застана в средата, разтърси се и нададе вой.
За своя изненада те чуха ответен вой, после още няколко проскимтявания. След малко воят на вълци проехтя от всички страни, този път по-близо. Айла и Джондалар се втренчиха един в друг. Побиха ги тръпки на безпокойство. Седяха голи в малката лодка и слушаха воя на глутницата, който не идеше откъм отсрещния бряг, а от плаващия остров!
— Как е възможно там да има вълци? — зачуди се Джондалар. — Та това не е остров — няма никаква суша, нито дори пясъчен нанос. — Той потрепера. Може би това изобщо не са вълци. Може би бяха… нещо друго.
Тя се вгледа внимателно между стеблата на тръстиките по посока на последния вълчи зов и съзря козина и две жълти очи, които я наблюдаваха. После някакво движение по-нагоре привлече вниманието й. Вдигна очи — на едно дърво, прикрит между листата стоеше вълк и ги гледаше с провиснал език.
Но вълците не се катерят по дървета! Поне досега не бе виждала такива. Тя побутна Джондалар и му го посочи.
Дъхът му спря, като го видя. Приличаше на съвсем истински вълк, но как ли се бе покачил на дървото?
— Джондалар — прошепна Айла, — хайде да се махаме. Не ми харесва тоя остров, който не е никакъв остров, както и тия вълци, дето се катерят по дървета и ходят по земя, там, където изобщо няма такава.
Мъжът също се почувствува напрегнат. Започнаха да гребат с пълна сила обратно през канала. Като наближиха брега, Вълчо изскочи от лодката, а те също се измъкнаха навън, бързо издърпаха малкия плавателен съд на сушата и извадиха копията и копиеметите. Двата коня се бяха обърнали по посока на плаващия остров с наострени уши и цялата им стойка издаваше нервност и безпокойство. В повечето случаи вълците бяха плашливи и не ги закачаха, особено след като смесеният мирис на коне, хора и още един вълк представляваше за тях нещо непознато. Но те не знаеха що за зверове имат насреща си. Дали бяха най-обикновени истински вълци… или нещо необичайно и чудовищно.
Ако тяхната привидно свръхестествена власт над животните не бе уплашила и пропъдила жителите на големия остров, Айла и Джондалар може би щяха да научат от хората, запознати с животинския свят в тресавището, че странните вълци бяха също такова чудато явление, като самите тях. Мократа земя на огромната делта беше дом на много животни, включително и на блатни вълци. Те обитаваха предимно горите на островите, но в течение на хилядолетията така добре се бяха приспособили към водната среда, че можеха лесно да се придвижват през плаваща тръстикова растителност. Дори се бяха научили да се катерят по дърветата и тази тяхна способност им осигуряваше голямо предимство, когато по време на наводнения биваха откъсвани от сушата.