Фактът, че вълците живееха в една почти водна среда, бе доказателство за изключителната им приспособимост. Това бе същото качество, което им позволяваше да привикват да живеят с хора, и то така добре, че с течение на времето, макар техните диви предци да продължаваха да съществуват, те се бяха опитомили до такава степен, че бяха заприличали на някакъв нов вид и много от тях вече изобщо не наподобяваха вълци.
На плаващия остров отвъд канала се виждаха няколко. Два от тях се бяха качили на дървото. Изпълнен с очакване, Вълчо поглеждаше ту Айла, ту Джондалар, готов да изпълни нарежданията на водачите на неговата глутница. Един от блатните вълци започна да вие; после към него се присъединиха и останалите. Тръпки побиха Айла. Звукът й се струваше по-различен от вълчата песен, с която беше свикнала, макар да не можеше да определи защо. Възможно бе водата да отразява и променя тона, но това й навяваше още по-тревожни мисли за загадъчните вълци.
Изведнъж те изчезнаха така безшумно, както се бяха появили. В един миг мъжът и жената с копиеметите в ръце и Вълчо до тях стояха пред глутницата странни вълци отвъд откритото пространство на канала, а в следващия момент зверовете вече си бяха отишли. Айла и Джондалар, все още стиснали оръжията, се взираха напрегнато в безобидните тръстики и хвощове, и се чувстваха малко глупаво и неловко.
Полъхна хладен бриз. Голата им кожа настръхна и чак сега забелязаха, че слънцето се бе спуснало зад планината на запад и нощта приближаваше. Положиха оръжията на земята, чевръсто надянаха дрехите, после набързо стъкнаха огън и построиха Бивака си. Но настроението им се бе променило. Айла се улови, че честичко наглежда конете, и бе доволна, че те бяха избрали да пасат в зеленото поле, където се готвеха да пренощуват.
Мракът обгърна златистия блясък на огъня им. Двамата стояха смълчани, вслушани във вечерните шумове на делтата, изпълнили простора. Крякащите нощни чапли се раздвижваха на здрачаване, а след тях и свирещите щурци. Някъде печално се обади бухал. Айла дочу сумтене наблизо в гората и помисли, че е глиган. Сепна я далечен кикот на пещерна хиена, после по-наблизо — отчаяния писък на огромна котка, изпуснала плячката си. Зачуди се дали това бе рис или снежен леопард; продължи да се ослушва за вой, но вълците не се обаждаха.
Кадифената тъмнина поглъщаше сенки и очертания и заедно с това от всеки канал и бряг, от всяко езерце и покрита с лилии лагуна чуваше жабешки хор, който изнасяше концерт пред невидимата си публика. Дълбоките плътни гласове на блатните и ядливите жаби разгръщаха мелодията, а краставите жабоци с огнени кореми добавяха своите звънки тонове. Контрапунктът се създаваше от тънките трели на най-разнообразни сухи жабчета, примесени с мекото напяване на ципести жаби, а целият този земноводен оркестър се подчиняваше на ритъма на отсеченото „квак-квак-квак“ на дървесните жаби.
Докато Айла и Джондалар се мушнат под завивките си, неспирната жабешка песен постепенно се бе сляла с фона от познати звуци, а когато най-сетне някъде в далечината се чу очакваният вълчи вой, той отново накара жената да потръпне. Вълчо се надигна и отвърна на техния зов.
— Интересно дали му липсва вълча глутница? — зачуди се Джондалар и прегърна Айла. Тя се сгуши в него, доволна от топлината и близостта му.
— Не знам, но понякога се притеснявам. Бебчо ме изостави, за да си намери партньорка, но мъжките лъвове винаги напускат своята родна земя, за да се чифтосват в друго котило.
— Мислиш ли, че Рейсър ще поиска да ни напусне? — попита Джондалар.
— Уини постъпи точно така и поживя известно време с едно стадо. Не знам как са я приели другите кобили, но след като нейният жребец умря, тя се върна при мен. Не всички мъжкари живеят с женските стада. Всяко от тях си избира по един, а после той трябва да отбива набезите на останалите. Младите, пък и по-старите жребци обикновено си живеят заедно в своето собствено стадо, но по време на любовния период изпитват влечение към кобилите. Сигурна съм, че и с Рейсър ще стане така, но ще трябва да се пребори с избрания жребец — обясни Айла.
— Може би ще трябва да го държа вързан през това време — предположи той.
Айла продължи:
— Смятам, че е още рано да се тревожиш. Конете обикновено споделят Удоволствията през пролетта, Малко след като се ожребят. Повече ме безпокоят хората, които бихме могли да срещнем до края на Пътуването ни. Те не разбират, че Уини и Рейсър са по-особени. Някой може да се опита да ги нарани. А освен това като че ли хората нямат голямо желание да приемат и нас самите.