Айла лежеше в прегръдките на Джондалар и се питаше; Какво ли ще си помислят за нея хората от неговия народ. Като забеляза, че се бе умълчала и натъжила, той я целуна, но не получи отговор както обикновено. Сигурно е изморена, предположи Джондалар, денят бе изпълнен с преживяващия. Той самият също бе изморен. Заслуша се в жабешкия хор, унесе се и заспа. Събудиха го виковете и мятането на жената в обятията му.
— Айла! Айла! Събуди се! Всичко е наред.
— Джондалар! О, Джондалар! — проплака тя и се вкопчи в него. — Сънувах… Клана. Креб се опитваше да ми каже нещо важно, но ние бяхме навътре в една пещера и беше много тъмно. Не успях да разбера какво ми казва.
— Вероятно днес си мислила много за тях. Спомена ги, когато бяхме на големия остров и гледахме морето. Стори ми се, че беше разстроена. Мислеше си за това, че се разделяте завинаги, нали?
Тя притвори очи и поклати глава, защото се страхуваше, че ако се опита да каже нещо, ще се разплаче. А освен това не се решаваше да сподели своите опасения относно неговия народ — дали щяха да приемат не само нея, но и конете, и Вълчо. За нея Кланът и синът й бяха напълно изгубени. Обаче не искаше да изгуби и своето семейство от животни, ако успееха благополучно да пристигнат в родината на Джондалар заедно с тях. Ех, само да знаеше какво Креб искаше да й каже в съня!
Джондалар я прегръщаше, успокояваше я с топлината и любовта си, разбираше мъката й, но не знаеше какво да каже, достатъчна бе само близостта му.
ГЛАВА 12
Северният ръкав на Великата Майка Река с мрежата си от лъкатушещи канали беше виещата се горна граница на обширната делта. Близо до брега на реката тук-там често се срещаха дървета и храсти, но отвъд тази тясна гранична ивица, вече настрана от непосредствения източник на влага, горската растителност отстъпваше на степната трева. Яздейки на запад през сухата трева на степите близо до гористата ивица, но избягвайки виенето на реката, Айла и Джондалар се придвижваха по левия бряг по течението й.
Често им се налагаше да навлизат в мочурища, обикновено правеха бивак близо до реката и оставаха удивени от разнообразието, на което попадаха. Обширното устие на реката изглеждаше толкова еднообразно, когато го разглеждаха далеч от големия остров, но отблизо се разкриваха различни релефи и растителност — от пясък до гъста гора.
Един ден през цялото време яздиха през полета от хвощ с кафяви цветове, групирани като наденици, покрити отгоре със стръкове, отрупани с жълт цветен прашец. След това обширни пространства с тръстика, висока два пъти повече от ръста на Джондалар, растяща заедно с по-ниски видове — стройните растения растяха близо до водата и нагъсто.
Островите, образувани от отлаганията на тиня, които обикновено представляваха дълги ивици суша, изградена от пясък и глина, се миеха от водите на прииждащата река и насрещните морски течения. Резултатът от това беше една мозайка от тръстикови групи, мочури, степи и гори в различни стадии на развитие, всичките подложени на бързи промени и пълни с изненади. Това променливо разнообразие се простираше дори отвъд границата на речната делта. Пътешествениците неочаквано попаднаха на езерца, напълно откъснати от делтата между брегове, които са представлявали острови тиня в реката.
Повечето острови са се стабилизирали първоначално от крайбрежни растения и гигантска трева, достигаща почти сто и осемдесет сантиметра височина, която конете обожаваха — високото й съдържание на сол привличаше и много други тревопасни животни. Но релефът се променяше така бързо, че понякога откриваха острови в рамките на затворените пространства на огромното устие на реката, чиито крайбрежни растения още вирееха по дюни във вътрешността им наред със стари гори, обвити във виещи се лиани.
Докато мъжът и жената пътуваха покрай Великата Река, те често трябваше да пресичат малки притоци, които едва се забелязваха, и конете шляпаха през тях, а малките реки не бяха трудни за преминаване. Но мочурливите терени на бавно пресъхващите вади, променили посоката си, бяха съвсем друго нещо. Джондалар обикновено ги заобикаляше. Остро осъзнаваше опасността от тресавища и меката глинеста почва, която често се образуваше в такива места, спомняйки си горчивия опит, който имаше с брат си, когато бяха минавали оттук по-рано. Но не познаваше опасностите, които понякога триеше тучната зеленина.
Прекараха един дълъг и горещ ден, търсейки място за нощуване. Джондалар и Айла се насочиха към реката и видяха една такава възможност. Тръгнаха надолу по един склон към високи иви, хвърлящи сянка на една възхитително зелена полянка. Изведнъж на отсрещната страна изскочи голям кафяв заек. Айла пришпори Уини и посегна за прашката на колана си, но като тръгнаха през зеленината, кобилата забави ход, защото твърдата почва под копитата й стана мека като гъба.