— Айла! Айла! Къде си? — извика той.
Не последва никакъв отговор. Отново извика и се втурна по единия от ръкавите. Той се виеше насам-натам и Джондалар виждаше само тръстики — навсякъде, където се обърнеше, имаше само стени от тръстики. Обзет от внезапна паника, той отново извика:
— Айла, в името на студения подземен свят на Майката, къде си?
Изведнъж чу изсвирване, това, което Айла използваше за Вълчо. Обля го вълна на успокоение, но то прозвуча по-далеч, отколкото предполагаше, че тя може да бъде. Той отговори с изсвирване, чу отговора й и заплува обратно по ръкава. Стигна мястото, където ръкавите се разделяха, и пое по другия.
Той също правеше завой назад в друг канал. Джондалар усети, че го поема силно течение, и изведнъж се насочи надолу по течението. Видя, че Айла плува със силни движения срещу течението и се втурна към нея. Тя продължаваше да напредва, когато той се срещна с нея, защото се боеше течението отново да не я прати в погрешния ръкав, ако спре да плува. Той се завъртя и заплува до нея срещу течението. Когато стигнаха разклонението, спряха да починат.
— Айла! Ама ти какво си мислиш? Защо не провери дали знам накъде отиваш? — скара й се Джондалар с висок глас.
Тя му се усмихна, защото сега знаеше, че гневът му се дължи на освобождаването му от страха и безпокойството.
— Просто гледах да те изпреваря. Не знаех, че този ръкав ще се завърти обратно толкова бързо, нито, че течението ще е така бързо. Течението ме отнесе надолу, преди да разбера. Защо е толкова бързо?
Напрежението му се изпари и понеже се успокои, че тя е в безопасност, гневът на Джондалар бързо изчезна.
— Не ми е ясно. Много е странно. Може би сме близко до главния ръкав или земята под водата тук се спуска рязко надолу.
— Е, да се връщаме. Тази вода е студена и ми се иска да съм на онзи слънчев плаж — каза Айла.
Отпускайки се на течението, те заплуваха назад по-мързеливо. Макар че не беше така силно като в другия ръкав, то ги понесе. Айла се обърна по гръб и се загледа в преминаващите зелени тръстики и синия небесен свод. Слънцето все още беше на изток, но се беше издигнало високо.
— Спомняш ли си къде се отклонихме в този ръкав? — попита Джондалар. — Всичко изглежда еднакво.
— На речния бряг имаше три високи бора, като средният беше по-висок. Бяха зад едни плачещи върби — каза тя и отново се обърна да плува по корем.
— Тук покрай водата има много борове. Може би е най-добре да се насочим към брега. Може да сме ги подминали — каза той.
— Не мисля така. Борът от страната надолу по течението на големия ръкав имаше смешна извита форма. Още не ми се е мярнал. Почакай… ей там напред… ето го, видя ли го? — каза тя, насочвайки се към тръстиковата група.
— Права си — каза Джондалар. — Ето тук се отклонихме. Тръстиките са огънати.
Прецапаха през тръстиките в малкия вир, който сега им се видя топъл. Излязоха на малката ивица камениста суша с чувството, че са се прибрали вкъщи.
— Ще взема да запаля огън и да направя чай — каза Айла като прокара ръце по раменете си, за да отцеди водата. Събра косата си и изцеди водата от нея, после тръгна към кошниците с провизиите, като събираше съчки по пътя си.
— Искаш ли си дрехите? — попита Джондалар, прибавяйки още дърва.
— По-добре да поизсъхна първо — отговори тя, забелязвайки, че конете пасат наблизо в степта, но никъде не видя Вълчо. За миг се разтревожи, но на него не му беше за първи път да изчезва за половин ден. — Защо не постелеш покривалото за земя на онова слънчево петно на тревата. Ще си починеш, докато правя чая.
Айла разпали добър огън, докато Джондалар донесе вода. След това тя внимателно подбра изсушени билки от тези, които съхраняваше. Реши, че е добре да приготви чай от люцерна, защото той беше общо стимулиращ и освежителен, като прибави малко цветчета и листа от пореч, което го правеше тонизиращ, и кичест карамфил за сладост и лека пикантност. Освен това за Джондалар подбра малко мъжки „котенца“ от елши, крито беше събрала през много ранната пролет. Спомни си, че ги бра със смесени чувства, мислейки си да се събере с Ранек, но през цялото време й се искаше това да е Джондалар. Почувствува прилив на щастие, когато прибави „котенцата“ в неговата чаша.
Когато чаят стана готов, тя занесе двете чаши на полянката, където той почиваше. Част от покривалото за земята, което беше разстлал, вече беше на сянка, но радостта не я напускаше. Топлината на деня вече беше премахнала част от измръзването от плуването. Тя му подаде една чаша и седна до него. Почиваха си, отпивайки от освежителните питиета, почти не разговаряха и гледаха конете как бяха застанали глава до задница, като помахваха с опашките си мухите един на друг.