Много се зарадва, че намери яркожълти невени заради прочистващите им свойства и способността им бързо да затварят рани и защото бяха много ефикасни срещу насекоми. А на слънчевия край на горичката намери див риган, който не само, че отблъсква насекомите, когато се прилага външно като отвара, но като се пие като чай, придава на човешката пот остър мирис, който е неприятен за комари мушици и папатаци. Тя даже се опита да накара конете и Вълчо да пият от него, макар че не беше сигурна дали е постигнала успех.
Джондалар я гледаше какво прави, задаваше въпроси и изслушваше обясненията й с интерес. Когато дразнещите го ухапвания преминаха и той се почувствува по-добре, през ума му мина, че е късметлия да пътува с човек, който може да направи нещо срещу насекомите. Ако беше сам, просто трябваше да се примири с тях.
Отново бяха на път и промените, които Айла беше забелязала по-рано, се увеличиха драматично. Вече виждаха много по-малко блатисти места и повече вода, а островите намаляваха. Северното рамо на делтата вече преставаше да бъде мрежа от лъкатушещи потоци и стана един воден път. И ето, че изведнъж, почти без никакво предупреждение, северното разклонение и едно от средните на огромната речна делта се сляха и се получи огромен обем течаща вода. Малко по-нататък реката отново нарасна, когато южното разклонение се свърза с другия главен ръкав и съчетано с останалите, всичките четири ръкава образуваха един дълбок.
Големият воден път беше погълнал стотици притоци и оттока на две планински вериги, обвити в лед. Носеше се през континента, но гранитните зъбери на древните планини бяха блокирали пътя му по-нататък на юг. Накрая те се бяха разтворили под неудържимия натиск на прииждащата река и земята неохотно бе направила път на водата. Великата Майка, вкарана в тесния пролом, събира водите си за кратко, преди да направи остър завой, за да се влее през масивното устие в очакващото я море.
Айла бе впечатлена от огромната река, а Джондалар, макар и да е бил тук по-рано, я видя по различен начин. Бяха зашеметени и грабнати от гледката. Страховитата водна шир приличаше повече на течащо море, отколкото на река, разпенената повърхност намекваше за огромната мощ, скрита в дълбините й.
Айла забеляза отчупен клон, който се движеше към тях, малко по-голям от пръчка, носена от дълбокото пъргаво течение, но нещо в нея привлече вниманието й. Дървото ги достигна по-бавно, отколкото тя очакваше, и когато ги наближи, дъхът й секна от изненада. Не беше клон, а цяло дърво! Докато то спокойно преминаваше покрай тях, тя с удивление видя, че това е най-голямото дърво, което й се беше изпречвало на пътя.
— Такава е Великата Майка-река — каза Джондалар. По-рано беше пропътувал по цялата й дължина и знаеше разстоянието, което тя преминава, терена, който пресича, и Пътешествието, което все още им предстоеше. Макар че на Айла не всичко й беше ясно, тя наистина осъзнаваше, че след като е събрала всичките си води най-сетне в едно място, в края на своето дълго Пътуване, Майката-река тук беше Най-велика.
Продължиха срещу течението покрай пълноводната река, оставяйки зад себе си пенестото речно устие и заедно с него многото насекоми, които ги тормозеха. Установиха, че напускат и откритите степи. Широките тревни терени и блатисти местности отстъпиха на редуващи се хълмове, покрити с обширни гори с разпръснати сред тях ливади.
Под сенките на разлистените дървета беше по-хладно. Това беше толкова приятна промяна, че когато стигнаха при едно езеро, оградено от дървета и в близост до разкошна зелена ливада, те се изкушиха да спрат и да издигнат бивак, макар че беше само ранен следобед. Тръгнаха покрай рекичката към един пясъчен бряг, но като наближиха, Вълчо започна да ръмжи, козината му настръхна и той зае отбранителна поза. Айла и Джондалар огледаха внимателно района, опитвайки се да разберат какво е разтревожило животното.
— Не виждам нищо лошо — каза Айла, — но тук има нещо, което не се нрави на Вълчо.
Джондалар още веднъж разгледа мамещото езеро.
— Все пак е рано за бивак. Да продължаваме да вървим — каза той и насочи Рейсър назад към реката.
Вълчо изостана за известно време, после ги догони.
Яздеха през приятните гористи местности и Джондалар бе доволен, че не спряха при езерото. До вечерта преминаха покрай още няколко езера — бяха в изобилия в областта. Той си помисли, че е трябвало да се сети за това от предишното си преминаване покрай реката, но си спомни, че двамата с Тонолан се бяха спуснали по течението в лодка на Рамудоите, като рядко спираха край брега на реката.