— Сигурно пак заради конете, нали? — попита тя.
На Джондалар му се стори, че видя сълза да проблясва в очите й.
— Въпреки всичко не би било добре да пресичаме реката точно тук. Там живеят хората от Пещерата на Шарамудоите, доколкото ми е известно.
— Сигурно е така — каза тя и даде знак на Уини да тръгва. — Но те можеха да пресекат с лодката си. Поне можеха да отговорят на поздрава ти.
— Айла, помисли само колко странни трябва да сме изглеждали, яхнали тези коне. Сигурно сме приличали на нещо от света на духовете с четири крака и две глави — каза той. — Не можеш да обвиняваш хората, че се плашат от нещо, което не познават.
Отвъд реката има просторна долина близо до мощен поток. Той течеше по средата й и се вливаше във Великата Майка-Река, създаваше водовъртежи и в двете направления и я правеше още по-широка. Към играта на сблъскващите се течения точно зад притока се прибавяше и извивката на южния планински склон, който определяше десния бряг на реката.
На един склон те видяха няколко жилища, направени от дърво, очевидно беше селище. Около тях стояха хората, зяпнали към пътешествениците, преминаващи по отвъдната страна на реката.
— Джондалар, да слезем от конете.
— Защо?
— Ами поне за това тези хора да видят, че ние приличаме на хора, а конете са си просто коне и че не сме двуглави същества с четири крака — каза тя, като слезе от кобилата и тръгна пеша пред нея.
Джондалар кимна, преметна крак и скочи. Хвана повода и я последва. Но точно когато жената тръгна пеша, вълкът изтича към нея и я приветства по обичайния си начин. Подскочи, постави лапите си на раменете й, лизна я и потри нежно зъбите си в брадичката й. Когато се спусна на земята, нещо, вероятно мирис, долетял през реката, го накара да усети хората, които гледаха. Той отиде на брега и започна да скимти, а после нададе сърцераздирателен вой.
— Защо прави така? — попита Джондалар.
— Не знам. Изглежда, защото и той не е виждал човек дълго време. Може би им се радва и иска да ги поздрави. И аз бих искала, но няма да ни е никак лесно да прекосим реката, а и те не искат да дойдат тук.
Още, откакто оставиха зад себе си дълбоката извивка на реката, която промени посоката на пътуването им спрямо залязващото слънце, пътешествениците постоянно се отклоняваха леко на юг. Но след долината, където планините оставаха назад, те определено се насочиха само на запад. Това беше най-южната точка от Пътешествието им и беше най-горещият период на годината.
През летните дни жегата беше много мъчителна в южните части на континента. Тя ставаше още по-неприятна от силния, горещ, непрекъснат вятър. Мъжът и жената, яздейки един до друг или вървейки пеша по изгорелите степи, за да могат конете да почиват, се придвижваха бавно.
Събудиха се с първите проблясъци на зората по високите планински върхове на север и след лека закуска с горещ чай и студена храна отново бяха на път, преди още денят да е настъпил напълно. Слънцето се издигна и с такава сила огря откритите степи, че от земята започнаха да се издигат вълни от трептяща горещина. По телата на хората блестеше пот. Езикът на вълка висеше от устата му и той се задъхваше от жегата. Нямаше никакво желание да се впуска в самостоятелни проучвания или лов, а ходеше в крак с Уини и Рейсър, които се влачеха с ниско отпуснати глави. Техните пътници се кандилкаха апатично, оставили конете сами да определят темпото си, и почти не разговаряха в задушаващата жега.
Когато вече не можеха да я издържат, търсеха бистър вир или бавен ръкав на Великата Майка Река. Дори Вълчо вече беше престанал да се плаши от по-бавните течения, макар че все още не се чувствуваше уверен, когато покрай него се носеше бърза река. Когато човешките същества, с които пътуваше, се насочваха към реката, слизаха от конете и започваха да развързват кошовете им, той се втурваше и пръв цамбурваше във водата. Ако беше приток, те обикновено нахлуваха в хладната освежителна вода, преди да свалят кошовете с провизии или плаза.
След като се освежаха от пътуването, Айла и Джондалар се оглеждаха какво могат да хапнат, ако не ми беше останало достатъчно или не бяха намерили нещо по пътя. Храна се намираше в изобилие, само да знаеш къде и как да я търсиш.
Почти винаги успяваха да уловят риба, използвайки начина на Айла, този на Джондалар или комбинация от двата. Ако ситуацията го изискваше, използваха Айлината дълга мрежа, газейки във водата, като я държаха помежду си. Джондалар беше измайсторил нещо като дръжка за част от нейната мрежа, с което се получаваше мрежа за потапяне. Още не се чувствуваше много добре с нея, но тя беше полезна при определени обстоятелства. Той ловеше риба и с въдица и кукичка — кост, която беше изострил от двете страни и вързал по средата със здрава връв. На нея нанизваше парчета риба, месо или червеи за стръв. Щом рибата я погълнеше, бързото дръпване обикновено караше куката да се забие странично в гърлото й с двете си остриета във всяка страна.