С течение на времето освен жегата най-много забелязваха насекомите. Пеперудите, пчелите, осите, дори мухите и комарите не бяха особено досадни. Най-много ги мъчеха най-дребните, облаците папатаци. А животните бяха направо нещастни. Досадните създания се завираха навсякъде — в очите, носовете, устата и потната кожа под парцаливите покривала.
През лятото степните коне обикновено мигрираха на север. Гъстата им козина и дребните им тела бяха пригодени към студа, докато вълците обитаваха южните равнини. Те бяха най-широко разпространеният хищник — Вълчо произхождаше от северна глутница. С течение на времето вълците, които обитаваха южните райони, се бяха адаптирали по няколко начина към големите температурни крайности на юга, горещите сухи лета и зимите, студени почти като в земите близо до глетчерите, когато често падаше дебел сняг. Така например те сваляха много повече козина, когато времето се затоплеше, и се охлаждаха по-добре, като държаха отворени устата си.
Айла правеше всичко възможно за страдащите животни, но дори ежедневните потапяния в реката и различните лекове не можеха да ги отърват напълно от дребните папатаци. Отворените им рани се пълнеха с бързо узряващите им яйца и ставаха още по-големи въпреки лековете.
Конете и Вълчо сваляха цели шепи козина, оставяйки голи участъци, и дебелите им хубави козини оредяваха и се сплъстяваха.
Докато правеше успокояваща промивка на една лепкава открита рана до едното ухо на Уини Айла каза:
— Писна ми от това горещо време и тези ужасни насекоми! Няма ли пак да захладнее?
— Може пак да поискаш да е такава горещина, преди да свърши това пътешествие.
Постепенно, докато продължаваха да яздят срещу течението на голямата река, насечените високи земи и върхове на севера се приближаваха, а ерозираната планинска верига на юг стана по-висока. Всичките криволичения и завои на придвижването им на запад постепенно ги бяха отклонили леко на север. След това се насочиха пак на юг, а после започнаха остър завой, който ги поведе на северозапад, след това направиха дъга на север, накрая на юг в продължение на известно разстояние, след което в една точка завиха отново на северозапад.
Макар че не можеше точно да определи защо — липсваха теренни признаци, които можеше с положителност да разпознае — Джондалар започна да усеща, че ландшафтът му е познат. Придържането към реката щеше да ги изведе на северозапад. За първи път, откакто бяха стигнали голямата делта, той реши да остави сигурността на Великата Майка-Река и да яздят на север покрай един приток към полите на високите планини с остри върхове, които сега бяха много по-близо до реката. Посоката на притока постепенно се насочи на северозапад.
Пред тях планините се сливаха — един хребет от дългата арка северната верига, покрита с лед, се сливаше с ерозираните южни плата, които бяха станали по-тесни, по-високи и с повече лед, докато се разделиха само от една тясна клисура. Хребетът някога е опасвал дълбоко затворено море, обградено от високи планински вериги. Но през хилядолетията входът, през който е постъпвало ежегодното натрупване на вода, беше ерозирал варовика, пясъчника и глинестите шисти на планините. Нивото на вътрешния басейн бавно се е понижило, за да достигне височината на коридора, който се е издълбал в скалите, докато най-сетне морето се е източило, оставяйки равното дъно, което се превърнало в море от трева.
Тесният пролом се забиваше във Великата Майка Река с насечени стръмни стени от прозрачен гранит. А от двете страни се издигаха вулканични скали. Това беше дълга порта през планините към южните равнини до Бераново море и Джондалар знаеше, че не може да се върви покрай реката, докато тя преминава през пролома. Трябваше да го заобиколят.
ГЛАВА 14
Теренът беше непроменен, но Айла се почувства загубена. Обширното протежение на Голямата Майка беше техен постоянен спътник толкова дълго време, че беше смущаващо да не виждат до себе си успокояващото й присъствие, което им показваше и пътя. С напредването към подножието на хълмовете и растящата височина храстите ставаха по-гъсти, по-високи и многолистни и се простираха надалеч в равнините.
Отдалечаването от голямата река влияеше и на Джондалар. Дните се преливаха един в друг с успокоителна монотонност, докато пътуваха покрай плодовитите й води в лятната топлина. Щедрото й изобилие му беше подействало успокоително и беше прогонило тревогата му за безопасното прибиране на Айла у дома. След като се отклониха от щедрата Майка-река, загрижеността му се върна. Започна да прехвърля наум провизиите и да се чуди дали имат достатъчно храна със себе си. Не беше чак толкова сигурен, че в малкото потоци ще е лесно да хванат риба, а още по-малко разчиташе да намерят храна планините.