Гордият елен потрепери веднъж, после отново. И двете копия се забиха с голяма сила, почти едновременно. Той се опита да подскочи отново, но беше късно. Копията настигнаха целта. Благородният елен залитна, после падна на половин крачка.
Равнините бяха пусти. Стадото беше изчезнало, но ловците не забелязаха, понеже бяха скочили от конете си до елена. Джондалар извади от ножницата своя нож с кокалена дръжка, отряза кадифените рога, дръпна назад главата и преряза гърлото на едрия стар самец. Стояха тихо и наблюдаваха как кръвта изтича около главата му. Сухата земя я попиваше.
— Когато се върнеш при Голямата Майка Земя, отдай й нашата благодарност — каза той на мъртвия елен на земята.
Айла кимна в знак на съгласие. Тя беше свикнала с този негов ритуал. Джондалар казваше подобни неща всеки път, когато убиваха животно, дори и малко, но тя усещаше, че това не са просто думи. Имаше чувство и благоговение в неговите думи. Благодарността му беше искрена.
Ниските нагънати равнини преминаваха в стръмни хълмове, сред храстите се появиха брези, след това гори от габър и бук се смесваха с дъбовите. На по-ниските места областта напомняше гористите хълмове, които бяха край тях при делтата на Голямата Майка. С изкачването започнаха да виждат ели и смърчове, редки борики и борове сред огромните широколистни дървета.
Достигнаха до една просека под открит, кръгъл хълм, малко по-висок от околната гориста местност. Джондалар забави ход, за да се ориентира, но Айла беше пленена от гледката. Намираха се по-високо, отколкото тя си представяше. На запад, през върховете на дърветата, успя да види в далечината Голямата Майка, всичките й притоци отново се събираха, виейки се през дълбоко ждрело от отвесни скални стени. Сега тя разбра защо Джондалар беше завил, за да намери обиколен път.
— Пътувал съм с лодка през това място — каза той. — Нарича се Портата.
— Портата? Имаш предвид като порта, която правиш на ограда? За да затваряш отвора и вътре да ловиш животни? — попита Айла.
— Не зная. Не съм питал, но може би името идва оттам. Макар че no-скоро е като построената от двете страни ограда, която води към портата. Доста е дълга. Бих искал да те заведа там. — Той се усмихна. — И може би ще го направя.
Насочиха се на север към планината, после повървяха малко надолу от хълма, а след това отново се изкачиха. Пред тях като огромна стена се изправяха огромни дървета, с които започваше дълбока, гъста, смесена гора от широколистни дървета и вечнозелени растения. Щом прекрачиха в сянката на високия балдахин от листа, се озоваха в друг свят. Няколко мига бяха нужни на очите им, за да се пригодят от яркото слънце към тъмната, тиха сянка на предисторическата гора, но веднага усетиха хладния влажен въздух и усойното разточително богатство на аромати от растеж и гниене.
Гъст мъх покриваше земята в напластената зеленина и се катереше по заоблените речни камъни, пълзеше по заоблените древни дървета, паднали отдавна, и безучастно заобикаляше правите пънове и живите дървета. Големият вълк тичаше напред. Той скочи върху един покрит с мъх пън, пропадна през прогнилата му сърцевина, която бавно се разтваряше обратно в почвата, като обезпокои гърчещи се бели ларви, стреснати от дневната светлина. Мъжът и жената скоро слязоха от конете, за да намират пътя по-лесно в горската земя, покрита с останки от живот и прераждащото се негово поколение.
Млади стръкчета никнеха от мъхестите гниещи пънове, фиданки се стремяха към слънцето едно ударено от гръм дърво беше притиснало няколко от тях. Мухи бръмчаха около люшкащи се розови шипове на ароматична глаутерия в светлите лъчи, които се провираха през една пролука в зеления балдахин. Тишината беше неестествена и усилваше дори най-тихите звуци. Те шепнеха без причина.
Гъбите и плесените бяха буйни, накъдето и да погледнеха, виждаха растящи всякакви видове гъби. Навсякъде имаше треви без листа, като щир, горска майка и разнообразни орхидеи в ярки цветове, понякога дори без зелени листа, излизаха от корените на другите живи растения или разлагащи се растителни остатъци. Когато Айла видя няколко малки, бледи, восъчни стебла без листа, с поклащащи се главички, тя спря да си откъсне.
— Те ще облекчат очите на Вълчо и на конете — обясни тя и Джондалар забеляза една топла, тъжна усмивка по лицето й. — Това растение се нарича Иза, използвам го за моите очи, когато плача.
Докато говореше, тя откъсна и няколко гъби, за които беше сигурна, че не са отровни. Айла никога не рискуваше. Много видове от тях бяха вкусни, много други — не но пък не бяха опасни, някои бяха добри за лекарство, други причиняваха леки неразположения, а малко видове помагаха на духа на човека, но имаше и няколко отровни вида. И едните лесно можеха да се объркат с другите.