Беше им трудно да прокарват плаза с дългите му пръти през гората. Непрекъснато се закачаше между сплетено растящите дървета. Когато Айла за първи път откри, че може да използува силата на Уини, за да изкачва до пещерата си тежки предмети, тя измисли начин конят да изкачва стръмната тясна пътека с по-близко прибрани пръти. Но понеже и лодката беше натоварена отгоре, те не можеха да мърдат дългите прътове, а беше трудно да придвижват нещата, като ги теглят. Плазът беше много удобен на равен терен, но не и на стръмен склон.
Те вървяха целия следобед. Най-после Джондалар развърза лодката и я повлече сам. Започнаха сериозно да се замислят дали да не я изоставят. Тя беше изключително удобна, когато пресичаха реките и малките притоци на Голямата Майка, но не бяха сигурни, че си заслужава усилието да я мъкнат със себе си през гъсто сплетените дървета. Дори и пред тях да имаше още много реки, сигурно щяха да могат да ги преминат без лодка, а сега тя ги забавяше.
Тъмнината ги завари още в гората. Направиха лагер за през нощта, но и двамата се чувстваха неспокойни и по-застрашени, отколкото в средата на дивите степи. На открито, дори и в тъмнината, можеха да виждат нещо — облаци, звезди, движещи се силуети. В гъстата гора, с масивните дънери на високи дървета, които можеха да скрият дори големи същества, тъмнината беше пълна. Разпрострялата се тишина, която изглеждаше тайнствена при влизането им в горския свят, беше ужасяваща през нощта в дълбоката гора, макар че те се опитваха да не се поддават на страха.
Конете също бяха напрегнати и се струпваха около познатото успокоение на огъня. Вълчо остана в лагера и подавайки му от тяхната храна, Айла се радваше, като си мислеше, че със сигурност е по-добре да го държи по-наблизо. Дори Джондалар беше доволен — присъствието наблизо на голям, приятелски настроен вълк, действуваше окуражително. Той може да подушва и да усеща неща, които човек не може.
Във влажната гора нощта беше по-студена, с някаква лепкава, клисава влажност, толкова тежка, че беше почти като дъжд. Пъхнаха се в кожите за спане рано и макар да бяха уморени, говориха до късно, не съвсем готови да се доверят на съня.
— Не съм убеден, че трябва да продължаваме да се мъчим с тази лодка — заговори Джондалар. — Конете ще могат да преминават малките потоци, без да мокрят нещата. В дълбоките реки можем да вдигаме вързопите и кошовете на гърбовете им, вместо да висят надолу.
— Веднъж завързах нещата си на един пън. Когато напуснах Клана и търсех хора като мен, стигнах до широка река. Преплувах я, като бутах пъна — каза Айла.
— Трябва да е било трудно, или no-скоро опасно, със заети ръце.
— Беше трудно, но трябваше да премина, а не можах да измисля друг начин.
Тя замълча за малко. Мислеше. Мъжът, лежейки до нея, се чудеше дали е заспала. След малко тя се обади.
— Джондалар, сигурна съм, че вече сме изминали повече път, отколкото аз изминах, докато намеря моята долина. Доста вървяхме, нали?
— Да, доста повървяхме — отвърна той. Обърна се и се надигна на една ръка, за да я вижда. — Но все още остава доста път до вкъщи. Умори ли се вече да пътуваш, Айла?
— Малко. Иска ми се да си почина. След това отново ще съм готова да пътувам. Докато съм с теб, не ме интересува колко далеч трябва да отидем. Просто не знаех, че светът е толкова голям. Има ли край изобщо?
— На запад от моя дом земята свършва при Големите Води. Никой не знае какво има зад тях. Познавам един човек, който казва, че е пътувал дори и по-далече и на изток видял големи води, макар че доста хора не му вярват. Повечето хора пътуват по малко, но малцина пътуват надалеч, затова им е трудно да повярват на разказите за дълги пътувания, освен, ако не видят нещо, което да ги убеди. Но винаги се намира някой, който да пътува надалеч. — Той се изкиска презрително. — Но не мисля, че аз ще бъда този. Уимез е пътувал покрай Северното море и е открил, че има още земя дори по на юг.
— Намерил и майката на Ранек и я върнал. Трудно е да не се вярва на Уимез. Виждал ли си някога човек с кафява кожа като Ранек? — попита Айла. — Уимез трябва да е стигнал доста надалеч, за да намери такава жена.
Джондалар погледна лицето й, осветено от огъня — изпитваше силна любов към жената до себе си, но и голяма тревога. Разговорът за дълги пътувания го караше да мисли за дългия път, който още им предстоеше.
— На север земята свършва с лед — продължи тя. — Никой не може да отиде отвъд ледниците.
— Освен с лодка — отвърна той. — Но са ми казвали, че намираш само лед и сняг. Там живеят бели мечки и има риба, голяма колкото мамут. Някои от хората от запад твърдят, че има достатъчно силни шамани, които могат да ги повикат в земята си. И след като веднъж отидат там, не могат да се върнат, но…