Внезапно нещо се счупи сред дърветата. Мъжът и жената едновременно скочиха уплашени, след това останаха неподвижни, без да издадат звук. Дори почти не дишаха. Вълкът издаде тихо, гъргорещо ръмжене, но Айла обви ръка около него и не го пускаше. Пак последва топуркане, а след него — тишина. После и Вълчо спря да ръмжи. Джондалар не беше сигурен, че ще успее да заспи тази нощ. Накрая стана да сложи един пън в огъня, като благодареше, че рано беше намерил няколко дълги счупени клона, които сега можеше да донасече на парчета с каменната си брадва с острие от слонова кост.
— Ледникът, който трябва да пресечем, не е на север, нали? — попита Айла, когато той се върна в леглото — умът й бе още в Пътуванията.
— А-а-а… оттук е на север, но не чак при северната ледена стена. Има още една планинска верига на запад, а ледът, който трябва да прекосим, е в едно плато на север от нея.
— Трудно ли е да се прекоси ледът?
— Много е студено и може да има ужасни снежни бури. През пролетта и лятото малко се топи и омеква. Отварят се големи пукнатини. Ако паднеш в дълбока цепнатина, никой не може да те измъкне. През зимата повечето пукнатини се запълват с лед и сняг, но пак е опасно.
Айла изведнъж потрепери.
— Ти каза, че има обиколен път. Защо ще прекосяваме леда?
— Това е единственият път, по който можем да избегнем пло… страната Клан.
— Щеше да кажеш страната на плоскоглавците.
— Това е името, което винаги съм чувал, Айла — опита се да обясни Джондалар. — Така я наричат всички. Ще трябва да свикнеш и ти с това име. Повечето хора така наричат жителите й.
Тя не коментира това, а продължи:
— Защо трябва да ги избегнем?
— Защото имаше известни проблеми. — Той се намръщи. — Дори не съм сигурен дали тези плоски глави са твоите хора от Клан. — Той спря, после пак продължи: — Но не те започнаха неприятностите. По пътя ни насам чух за една банда млади мъже, които… не ги оставяли на мира. Те са Лозадунаи — народът, който живее близо до платото с ледника.
— Те не са Лозадунаи… не всички. Не искат неприятности. Само бандата млади мъже. Струва ми, те мислят, че е забавно, или поне така започна.
Айла мислеше, че представата на някои хора за забавление не съвпадаше много с нейната, но това, което не й излизаше от ума, беше тяхното Пътуване и колко далеч още трябва да вървят. От думите на Джондалар излизаше, че им предстои дълъг път. Тя реши, че може би е по-добре отсега да не мисли толкова занапред. Опита се да го изхвърли от ума си.
Тя се загледа в нощта и й се прииска да може да види небето през гъстите листа.
— Джондалар, мисля, че виждам звезди там горе. Виждаш ли ги?
— Къде? — погледна нагоре той.
— Ето там. Гледай право нагоре и малко назад. Видя ли ги?
— Да… Мисля, че да. Изобщо не прилича на Млечния път на Майката, но има няколко звезди — каза Джондалар.
— Какво е Млечният път на Майката?
— Това е друга част от историята за Майката и нейното дете — обясни той.
— Разкажи ми я.
— Не съм сигурен дали я помня… Май беше нещо такова… — Той започна да се люлее ритмично, после, започна от средата на стиховете:
— Това е — спря той. — Зеландони би била доволна, че си го спомням.
— Прекрасно е, Джондалар. Харесват ми звуците, начина, по който се чувстваш, като ги слушаш. — Със затворени очи тя повтори стиховете на глас няколко пъти.
Джондалар слушаше и си мислеше колко бързо запомня тя. Повтаряше съвсем точно само след едно чуване. Искаше му се и неговата памет да е толкова силна и с такава лекота да учи езици.
— Това не е истина, нали? — попита Айла.
— Кое не е истина?
— Че звездите са млякото на Майката.
— Не мисля, че действително са мляко — отговори Джондалар, — но смятам, че има някаква истина в тази история. Цялата.
— А какъв смисъл носи тя?
— Разказва за началото на нещата, как сме започнали да съществуваме; че сме създадени от Голямата Майка Земя, излезли сме от Нейното собствено тяло; че Тя живее в същото място, където и слънцето, и луната, и е тяхната Голяма Майка Земя, както и на нас; и че звездите са част от техния свят.