Айла кимна.
— Може да има известна истина. — Харесваше й това, което той говореше, и си мислеше, че може би някой ден ще пожелае да се срещне с тази Зеландони и ще я помоли да й разкаже цялата история. — Креб ми каза, че звездите са сърцата на хора, които живеят в света на духовете. Всички хора, които са се върнали там, и онези, които още не са се родили. И домът на духовете на тотемите.
— В това може би също има истина — каза Джондалар. — Плоскоглавците сигурно действително са почти човешки същества. Никое животно не би могло да мисли така.
— Веднъж той ми показа дома на моя тотем, Големият Пещерен Лъв — каза Айла, подтискайки една прозявка, и легна на една страна.
Тя се опитваше да види пътя, но й пречеха големи, обрасли с мъх пънове. Продължаваше да се катери, но не знаеше нито къде отива, нито защо, само й се искаше да спре и да си почине. Беше толкова уморена. Ако можеше да поседне! Пънчето пред нея изглеждаше примамливо, но винаги се оказваше, че още една крачка не й достига до него. Накрая върху него, но то хлътна и пропадна сред гниещите дървета и личинки. Тя пропадаше през него, като дращеше земята и се опитваше да се изкатери обратно. След това гъстата гора свърши и се заизкачва на четири крака по стръмната страна на планината през рядка гора по една позната пътека. На върха имаше висока планинска ливада, където пасеше малко стадо сърни. Лешникови храсти растяха по скалистата планинска стена. Тя се страхуваше, а зад храстите беше безопасно, само че не можеше да намери пролука. Отворът беше запушен от лешникови храсти и те растяха, растяха, докато станаха колкото големи дървета с мъхести стволове. Тя се опита да види нещо, но там имаше само дървета, а и ставаше тъмно. Страхуваше се. И тогава, в далечината видя, че някой върви в гъстата сянка.
Беше Креб. Той стоеше пред входа на малка пещера, като го затваряше, а знаците на колана му показваха, че тя не може да остане там. Това не беше нейният дом. Трябваше да си отива, да намери друго място — своето място. Той се опита да й покаже пътя, но беше тъмно и тя не можеше да види ясно какво й говори — само разбра, че й казва да продължава да върви. После той протегна здравата си ръка и посочи.
Когато погледна напред, дърветата ги нямаше. Започна отново да се катери към входа на друга пещера. Макар да знаеше, че никога преди не я е виждала, пещерата й беше странно позната, с особени заоблени камъни, издигащи се към небето. Когато погледна назад, Креб си отиваше.
— Креб! Креб! Помогни ми! Не си отивай!
— Айла! Събуди се! Ти сънуваш — каза Джондалар, като лекичко я буташе.
Тя отвори очи, но огънят беше изгаснал и беше тъмно. Притисна се до мъжа.
— О, Джондалар! Това беше Креб. Препречваше ми пътя и не ме пускаше вътре — не ми разреши да остана. Опитваше се да ми каже нещо, но беше тъмно и не видях какво. Сочеше една пещера и нещо в нея ми беше познато, но той си отиде. Джондалар усещаше как потреперват раменете й, притискайки я в ръцете си, и я успокояваше с присъствието си. Внезапно тя седна.
— Пещерата! Това беше моята пещера, към нея ми препречваше пътя. Там отидох, когато се роди Дърк, и се страхувах, че няма да ми разрешат да го задържа.
— Трудно е да се разберат сънищата. Понякога една Зеландони може да ти каже значението им. Може би все още се чувствуваш зле, че си изоставила сина си — каза мъжът.
— Може би — отвърна тя. Наистина се чувствуваше зле от това, че беше оставила Дърк, но ако това беше смисълът на съня, защо го сънуваше сега? Защо не когато стоеше ла острова, загледана към Беранско море. Опитваше се да види полуострова и плачеше, докато му казваше последно сбогом? Имаше някакво друго послание в този сън. Най-после се успокои и двамата дремнаха малко. Когато отново се събуди, беше ден, макар че все още бяха в сенчестия мрак на гората.
Сутринта Айла и Джондалар тръгнаха пеш на север, като събраха прътовете на плаза и ги завързаха през средата на лодката. Всеки държеше от единия край и така по-лесно вдигаха прътовете и лодката. Да заобикалят препятствия, беше много по-лесно, отколкото да се опитват да ги влачат зад коня. Така животните също си почиваха, като носеха само кошовете. Но след малко без водещата ръка на мъжа на гърба си Рейсър започна да се отклонява, за да откъсва зелени листа от млади дръвчета, понеже скоро не бяха пасли достатъчно. Той се обърна настрани и дори се върна, когато помириса тревата на една, малка полянка, където силният вятър беше съборил няколко дървета и грееше слънце.
Джондалар, уморен да върви след него, известно време се опитва да държи едновременно въжето на Рейсър и своя край от прътите, но му беше трудно. Искаше му се Рейсър да го следва без юзда или хамут, както Уини следваше Айла. Когато Джондалар случайно дръпна пръта и силно повлече Айла, тя предложи.