— Защо не завържеш въжето на Рейсър за Уини? Знаеш, че тя ме следва и гледа къде стъпва, така че той няма да се отклони, свикнал е да я следва. Тогава ще си спокоен за него, че няма да се мотае встрани или да попадне в беда, и ще можеш само да гледаш прътовете.
Той спря за момент, намръщи се, после внезапно се засмя.
— Защо аз не се сетих?
Макар че се бяха изкачвали бавно, когато наклонът започна да става видимо по-стръмен, гората се смени много рязко. Бързо изтъня и широколистните дървета останаха назад. Основни дървета наоколо станаха елата и смърчът, а широколистни имаше тук-там, и то по-малки.
Те стигнаха върха на билото и погледнаха отвъд него към широко плато, което полека се спускаше надолу и после се запазваше равно на голямо разстояние. Преобладаваха тъмнозелени ели, смърчове и борове, с редки лиственици, чиито игли тук бяха златни. Осеяно беше с яркото зеленикаво златно на високопланински ливади, с разпръснати синьо-бели планински езерца, които отразяваха чистото небе и облаците в далечината. Прорязваше го бърза река, захранвана от буйни потоци. Пред тях се извисяваше белоснежен връх, покрит с облаци.
Изглеждаше толкова близо, че на Айла й се искаше да протегне ръка и да го докосне. Слънцето осветяваше планинските камъни; светлокафява скала се прокрадваше до бледосивите стени; почти бели повърхности контрастираха с тъмносивото на странно равномерните колони, които се бяха издигнали от сърцето на земята и се бяха охладили в ъгловати форми на своята кристална структура. Отгоре блещукаше синьо-зеленият истински ледник със замръзнал сняг по високите места. А докато гледаха, като по чудо, слънцето и дъждовните облаци сътвориха блестяща дъга и я извиха над планината.
Мъжът и жената се взираха учудени и попиваха красотата и спокойствието. Айла размишляваше дали дъгата трябва да им подскаже нещо, дори и само, че са добре дошли. Тя забеляза, че въздухът е приятно хладен и свеж, и задиша с облекчение след задушаващата горещина на равнините. След това внезапно осъзна, че досадните блатни комари ги няма. Що се отнасяше до нея, тя не би мръднала и крачка по-нататък от това плато. Би си направила дом точно тук!
Обърна се усмихната да погледне мъжа. Джондалар за миг беше поразен от силата на нейните чувства. Той я пожела в този миг и това се отрази в прекрасните му сини очи и погледа му, изпълнен с любов и копнеж.
Възседнали конете, те се гледаха един друг в очите, пронизвани от нещо, което не можеха да обяснят, но усещаха силата му: техните чувства; властта на очарованието, което всеки притежаваше, стремежа им един към друг; силата на взаимната им любов. Уини се спусна по хълма и Рейсър я последва. Движението върна мъжа и жената в реалността. Изпълнени с топлота и нежност, те се усмихнаха един на друг с поглед, пълен с обещание, и продължиха на северозапад по хълма.
Утрото, в което Джондалар мислеше, че може би ще стигнат селището Шарамудои, донесе хлад, предвестник на смяна на сезона, и Айла го прие с радост. Докато яздеха между гористите хълмове, тя почти повярва, че е била тук и преди. Развълнувано търсеше някакъв знак по земята. Всичко й изглеждаше познато: дърветата, растенията, склоновете, релефа. Колкото повече гледаше, толкова повече се чувствуваше у дома.
Когато видя лешници, все още на дървото в своите къдрави обвивки, но почти узрели — точно както ги обичаше, тя спря да си откъсне. В мига, когато ги счупи със зъби, изведнъж осъзна защо се чувствуваше като у дома — тази област й напомняше планинската част в края на полуострова около пещерата на Клана на Брун. Беше израснала в място, много подобно на това.
Местността ставаше все по-позната за Джондалар. Когато се спусна по пътеката, водеща към ръба на скалата, той откри ясна следа и разбра, че вече не са далеч. Усещаше как вълнението му нараства. Когато Айла откри един голям бодлив къпинов храст с надвиснали зрели сочни плодове, той усети леко раздразнение, че тя забавя пристигането им.
— Джондалар. Спри! Къпини! — каза Айла, като се плъзна от Уини и се втурна към храста.
— Но ние почти пристигнахме!
— Можем да им занесем малко — отговори тя с пълна уста. — Не съм яла къпини като тези, откакто напуснах Клана. Опитай ги, Джондалар. Ял ли си някога толкова сочни и сладки? — Ръцете и устата й бяха лилави от пълните шепи къпини, които беше лапнала наведнъж.
Като я гледаше, Джондалар внезапно се разсмя.