— Да можеше да се видиш! Изглеждаш като малко момиченце, цялото в петна от къпини и много развълнувано. — Той поклати глава, смеейки се. Тя не отговори. Устата й беше прекалено пълна.
Той си взе няколко, реши, че са сладки и вкусни, и си взе още. След още няколко шепи спря.
— Не каза ли, че ще им занесем малко. Нямаме обаче в какво да ги сложим.
Айла спря за момент, после се усмихна.
— Аз имам — каза тя, свали конусообразната си, с петна от пот шапка и затърси листа да ги постели вътре. — Свали си шапката.
Бяха напълнили шапките си почти три-четвърти, когато чуха Вълчо да ръмжи. Погледнаха нагоре и видяха висок младеж, който беше дошъл по оставената следа, като се взираше с разширени от страх очи в тях и вълка, който беше прекалено близо.
— Дарво? Дарво, ти ли си? Аз съм Джондалар. Джондалар от Зеландониите — каза той, като тръгна към момчето.
Джондалар говореше език, който Айла не знаеше, макар че някои думи и звуци й напомняха за Мамутоите. Тя гледаше как страхът на младия мъж се сменя с учудване, а после позна Джондалар.
— Джондалар? Джондалар! Какво правиш тук? Мислех, че си заминал и никога няма да се върнеш — каза Дарво.
Те се втурнаха един към друг и се хвърлиха в прегръдка, после мъжът се отдръпна и се вгледа в него, като го държеше за раменете.
— Я да те погледна! Не мога да повярвам колко си пораснал!
Айла се беше вторачила в младия мъж, привлечена от това да види друг човек, след като толкова дълго не бяха виждали никого.
Джондалар го притисна отново. Тя усещаше обичта помежду им. Обаче Дарво изглеждаше смутен след първоначалния изблик на чувства. Джондалар разбра внезапното му отдръпване. Сега Дарво в края на краищата вече беше мъж. Официалните прегръдки за поздрав бяха едно, а невъздържаните прояви на неприкрита обич, дори към мъжа, с когото известно време си бил до едно огнище — съвсем друго. Той погледна Айла. След това забеляза как жената държи вълка за врата и очите му отново се разшириха. После още по-учуден погледна конете, които тихо стояха наблизо, натоварени с кошовете и прътовете.
— По-добре да те представя на моите… приятели — каза Джондалар. — Дарво от Шарамудои, а това е Айла от Мамутоите.
Тя разбра, че я представят. Даде знак на Вълчо да стои на място, после тръгна към момчето с протегнати напред ръце, с дланите нагоре.
— Аз съм Дарвало от Шарамудоите — каза младият мъж, като пое ръцете й — говореше на езика Мамутоите. — Приветствам те с добре дошла, Айла от Мамутоите.
— Добре те е научила Толи. Говориш Мамутоите, като че ти е роден език, Дарво. Или да те наричам Дарвало? — обади се Джондалар.
— Наречен съм Дарвало. Дарво е детско — отговори младежът. После внезапно се изчерви. — Но можеш да ме наричаш Дарво, ако искаш. Искам да кажа, ти ме знаеш с това име.
— Мисля, че Дарво е хубаво. Радвам се, че си продължил уроците си при Толи.
— Доландо смяташе, че трябва. Каза, че този език ще ми е нужен, когато следващата пролет започна да търгувам с Мамутоите.
— Може би искаш да се запознаеш с Вълчо, Дарвало? — попита Айла.
Младият мъж сбърчи вежди в колебание. През целия си живот не беше очаквал да застане очи в очи с вълк, а и не бе искал. Но Джондалар не се страхува от него, също и жената… тя е някак странна… и говори малко особено. Не неправилно, но не и като Толи.
— Ако протегнеш ръка, ето така и му дадеш да те подуши, Вълчо ще те познава — каза Айла.
Дарвало не беше сигурен дали иска ръката му да отиде толкова близо до зъбите на вълк, но и не виждаше начин да не го направи. Предпазливо протегна ръка. Вълчо я подуши, после внезапно го близна. Езикът му беше топъл и влажен и със сигурност не го нарани. Всъщност дори беше приятно. Младежът погледна животното и жената. Тя беше сложила ръката си небрежно и успокоително около врата на вълка, а с другата потупваше главата му. Какво ли изпитваш, когато галиш вълк по главата, почуди се той.
— Искаш ли да пипнеш козината му? — попита Айла. — Дарвало я погледна изненадан, после поиска да докосне вълка, но се отдръпна, когато той понечи да го близне.
— Ето — взе ръката му жената и я постави върху главата на вълка — той обича да го чешат ето така — и му показа.
Вълчо внезапно усети бълха, или пък така му се стори от несмелото галене. Седна на хълбок и с рязко движение започна да се чеше с крак зад ухото. Дарвало се усмихна — никога не беше виждал вълк в толкова смешна поза да се чеше бързо и яростно.
— Казах ти, че обича да го чешат. Като конете — каза Айла, викайки Уини.
Дарвало погледна към Джондалар. Той стоеше и се усмихваше, сякаш нямаше нищо странно една жена да чеше вълци и коне.