— Дарвало от Шарамудоите, „уини“ е това — и Айла изрече името на Уини като меко изцвилване, както за първи път беше нарекла коня, от нея това прозвуча като истинско цвилене на кон. — Този звук е истинското й име, но понякога го изричаме като дума. За Джондалар е по-лесно да го казва така.
— Можеш ли да говориш с коне? — попита Дарвало.
— Всеки може да говори с конете, но те не слушат всекиго. Те първо трябва да се запознаят с човека. Затова Рейсър слуша Джондалар, Той познава Рейсър от бебе.
Дарвало се извърна да погледне мъжа и направи две крачки назад.
— Ти възсядаш този кон? — попита той.
— Да, възсядам го, защото ме познава, Дарво. Искам да кажа, разрешава ми да седя на гърба му дори когато тича, и така се движим бързо.
Младият мъж изглеждаше като че ли беше готов самият той да побегне, а Джондалар преметна крака си и слезе долу.
— За животните ти можеш много да ни помогнеш, Дарво — каза той. Момчето изглеждаше като вкаменено и готово да избяга. — Пътуваме от дълго време и аз съм нетърпелив да посетя Доландо и Рошарио, и всички, но повечето хора са напрегнати, като видят животни. Не са свикнали. Ще вървиш ли с нас, Дарвало? Мисля, че ако виждат как ти не се страхуваш от животните и те няма да се тревожат.
Младежът малко се отпусна. Не изглеждаше трудно. В края на краищата той вече стоеше до тях, но нямаше ли да се изненадат всички, като го видят да влиза с Джондалар заедно с животните? Особено Доландо и Рошарио…
— Почти забравих — продължи Дарвало. — Казах на Рошарио, че ще й набера малко къпини, тъй като тя не може вече сама да бере.
— Ние сме набрали — каза Айла.
Джондалар попита:
— Защо не може да ги бере?
Дарвало погледна жената, после мъжа.
— Падна от острата скала на кея с лодките и си счупи ръката. Мисля, че няма да се оправи. Не е наместена добре.
— Защо? — попитаха и двамата.
— Нямаше кой да го направи.
— А къде е Шамуд? Или майка ти? — запита Джондалар.
— Шамуд умря миналата зима.
— О, колко жалко!
— И майка ми я няма. Един мъж от Мамутоите дойде да посети Толи малко след като ти замина. Той ни е роднина, братовчед. Мисля, че я хареса и я помоли да живее с него. Изненадващо за всички тя замина да живее с този Мамутоите. Той викаше и мен, но Доландо и Рошарио ме помолиха да остана с тях. И аз останах. Аз съм Шарамудоите, а не Мамутоите — обясни Дарвало. После погледна Айла и се изчерви. — Не че има нещо лошо да си Мамутоите — бързо добави.
— Естествено, че не — каза Джондалар с тревожна бръчка на лицето. — Разбирам как се чувствуваш, Дарвало. Аз още съм Джондалар от Зеландониите. Преди колко време падна Рошарио?
— При Лятната Луна, мисля.
Айла отправи към Джондалар въпросителен поглед.
— Около тази фаза на последната луна — обясни той. — Мислиш ли, че е твърде късно?
— Не мога да кажа, преди да я видя — отвърна тя.
— Айла е лечителка, Дарвало. Много добра лечителка. Тя могла да помогне — каза Джондалар.
— Чудех се дали тя е Шамуд. С тези животни и всичко… Дарвало замълча за момент, като гледаше вълка и конете, после кимна. — Трябва да е добра лечителка. — Беше малко висок за тринадесетте си години. — Ще вляза с вас, за да не се страхуват хората от животните.
— Ще поносиш ли къпините вместо мен? За да мога да съм по-близо до Вълчо и Уини. Понякога и те се боят от хората.
ГЛАВА 15
Дарвало ги преведе по една пътека надолу по хълма през открита гориста местност. В края на склона намериха друга, по-малко стръмна пътека и тръгнаха надясно по нея. Тя беше изгладена от обилни води от стопилите се снегове и дъждовете в дъждовния сезон, и макар и суха в края на лятото, беше скалиста и се вървеше трудно.
Уини и Рейсър, въпреки че бяха животни от равнината, стъпваха сигурно по планинския терен. Още в млада възраст се бяха научили да се погаждат със стръмната тясна пътека, която водеше до пещерата на Айла. Но тя все още се тревожеше конете да не си наранят краката по неравните пътеки, затова остана доволна, когато се отклониха по друга пътека, идваща някъде отдолу. Новият път беше доста утъпкан и достатъчно широк, на повечето места ако не за два коня, то поне за двама души един до друг.
След като прекосиха едната страна на стръмното надолнище и завиха надясно, достигнаха отвесна скала. Стръмният склон се стори познат на Айла. Беше виждала подобни натрупвания от скална маса в основата на стръмните планински склонове, където беше израснала. Забеляза дори големите бели цветове с форма на шипове на едно растение с назъбени листа. Жителите на селището Мамут, които беше срещала, наричаха неприятно миришещото растение бодлива ябълка заради, неговия покрит с игли зелен плод, но то събуждаше детските й спомени. Това беше татул. И Креб, и Иза го използваха, но за различни цели.