На Джондалар мястото беше познато, понеже тук наблизо беше събирал чакъл, за да настила пътеки и огнища. Той усети прилив на нетърпение, когато видя, че са близо до целта на пътуването. След като пресякоха каменистия склон, стъпиха на пътека, заравнена със скални късчета, която се виеше около ниската част на стръмната планина. Можеха да съзрат небето през дърветата и храстите и Джондалар вече знаеше, че наближават края на стръмната скала.
— Айла, мисля, че тук трябва да свалим от конете кошовете и прътовете — каза той. — Пътеката върви по ръба на скалата и не е много широка. По-късно ще се върнем да ги вземем.
След като разтовариха всичко, Айла следваше младия мъж по стената. Джондалар, който ги следваше отзад, за да ги пази, се усмихна, когато тя стигна до ръба на стръмната скала и погледна надолу, а след това бързо отстъпи назад. Захващайки се за скалната стена, Айла усети зашеметяване, после се надвеси напред и отново се осмели да погледне. Устата й се разтвори от учудване.
Ниско долу, под острата скала, беше същата Голяма Река Майка, която бяха следвали, но тя никога не я беше виждала от такъв ъгъл. Беше гледала всички ръкави на реката, събрани в един общ канал, но винаги от брега, не по-високо от самата вода. Гледката я привличаше неудържимо.
Тук широката, криволичеща река бе затворена между високи скални стени. Докато подводното течение се блъскаше в скалите, вълните на временно овладяната Голяма Река Майка плавно прииждаха. Преди да достигне делтата, още много притоци щяха да се влеят в нея. Дори и тук реката бе толкова пълноводна, че спадането на нивото й не можеше да се забележи от тази височина.
Един връх от високи камъни се срина върху повърхността в средата на течението, набразди водата с къдри от пяна и докато тя гледаше, един пън, намерил пътя си отворен, се понесе по течението. Точно отдолу, близо до скалата имаше едва забележима купчинка дървета. Когато най-после се изправи, Айла огледа планините отсреща. Те бяха по-високи и по-стръмни, отколкото долу край течението, почти достигаха височината на върховете зад нея. Разделени само от реката, двете планински вериги са били едно, докато времето и течащите води успеят да прокарат водна пътека между тях.
Дарвало търпеливо чакаше Айла да обгърне с поглед драматична гледка пред себе си. Той винаги беше живял тук и беше свикнал с нея, но и друг път беше виждал реакцията на чужденци. Когато те бяха така поразени, той се чувствуваше горд и поглеждаше по нов начин през техните очи.
Когато най-после жената се обърна, той се усмихна, после я поведе по ръба на планинския склон, по една пътека. По нея можеха да вървят двама души плътно един до друг и тогава можеше да се носят и дървета, убити животни и други необходими неща, а също й коне да вървят.
Когато Джондалар се приближи към ръба на скалата, той усети познатото бодване отвътре както винаги, когато гледаше отвисоко над празно пространство, болката, която не беше успял да преодолее през всичкото време, докато живееше тук. Не беше толкова лошо, че не можеше да я контролира; истински се наслади на прекрасната гледка, както и на резултатите от положения труд за отместване дори на малко скали само с каменни секачи и тежки брадви; всичко това не промени усещането, което неизменно се пораждаше у него. Във всеки случай то беше по-добро от другите привични начини да влезеш в едно селище.
Държейки Вълчо близко до себе си, а Уини непосредствено отзад, Айла следваше младежа по стръмната пътека. От другата страна имаше равна площ с веобразна форма с внушителен размер. Някога, в далечното минало, когато големият басейн на запад е бил море и е започнал да се оттича през дефилето, нивото на водата е било доста по-високо и се е сформирал закрит залив. Сега той беше защитена вдатина високо над водата.
Зелена трева покриваше земята отпред и растеше съвсем на ръба на скалите. Малко по-назад гъсти храсти се бяха прилепили до стръмната скална стена и преминаваха в малки дървета по посока на отвесния склон отзад. Джондалар знаеше, че могат да се изкачат от обратната страна, въпреки че малко хора го правеха. Не беше удобно, затова рядко се използваше този заобиколен път. От близката страна в заобления завой отзад имаше надвиснал пясъчник, достатъчно голям, за да приюти безопасно няколко дървени къщи.
Отсреща върху мъхесто-зелената далечна страна беше най-пленителното кътче. Поточе бистра вода извираше от скалите, разплискваше се по издатините и се разливаше по един по-малък пясъчник в дълъг водопад към малко езерце отдолу. После се спускаше по отсрещната стена към ръба на скалата и надолу чак до реката.