— Джондалар, мисля, че ще е най-добре Вълчо засега да бъде с мен. Попитай, моля те, Доландо, дали може да го взема вътре. Кажи му, че е свикнал да бъде в затворено пространство — помоли Айла на Мамутои.
Джондалар повтори, макар че Доландо я беше разбрал, а като видя реакцията му, Айла беше сигурна в това. Щеше да го има предвид.
Минаха зад пясъчния навес, надолу покрай центъра на селището, където явно хората се събираха, докато стигнаха дървена постройка, която напомняше палатка с вертикални стени. Айла я беше забеляза още докато идваха. Един прът беше забит в земята и подпираше друг хоризонтален. Върху тях бяха подпрени заострени орехови талпи, нацепени радиално от голям дънер. Когато наближиха, тя видя, че подредените по дължина талпи бяха завързани с тънки върбови пръчки, прокарани през пробити дупки.
Доландо повдигна една жълта кожа и я задържа, докато влязат. После я завърза настрана, за да влиза повече светлина. Между талпите тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, но стените бяха покрити с животински кожи за предпазване от вятър, въпреки че заливът беше добре защитен от планината. Близо до входа имаше малка камина, от нея към покрива се издигаше комин без капак за дъжд — навесът предпазваше пещерата от него и от снега. До едната стена имаше легло, голяма дървена полица, покрита с щавени и нещавени кожи. На сумрачната светлина Айла едва успя да различи жената върху леглото.
Дарвало коленичи пред нея и й поднесе къпините.
— Ето обещаните къпини, Рошарио. Но не са от мен. Айла ги набра.
Жената отвори очи. Тя не беше заспала, само се опитваше да почива, но не знаеше, че има посетители. Не разбра добре името, което Дарвало произнесе.
— Кой ги набра? — попита със слаб глас.
Доландо се приведе над леглото и постави ръка на челото й.
— Рошарио, погледни кой е тук! Джондалар се върна.
— Джондалар? — повтори тя, гледайки коленичилия до Дарвало. Той почти се стресна от болката, която съзря в очите й. — Ти ли си наистина? Понякога сънувам и мисля, че виждам сина си или Джетамио, а после разбирам, че не е истина. Ти ли си Джондалар или и това е само сън?
— Не е сън, Рош — каза Доландо. На Джондалар му се стори, че в очите й има сълзи. — Той е тук наистина. Довел е със себе си и още един човек. Една жена Мамутои. Казва се Айла.
Айла махна с ръка на Вълчо да стои мирен и пристъпи към жената. Беше очевидно от пръв поглед, че тя изпитва силна болка. Очите й имаха особен блясък, а кръговете около тях ги правеха по-дълбоки; лицето й пламтеше от треска. Дори и от разстояние и при слабата светлина тя видя, че ръката й между рамото и лакътя беше пречупена в непривичен ъгъл.
— Айла от Мамутои, това е Рошарио от Шарамудои — представи ги Джондалар.
Дарвало се отмести, за да се приближи Айла.
— В името на Майката, бъди добре дошла, Айла от Мамутои — каза Рошарио, опитвайки се да се надигне, после се отказа и легна отново. — Съжалявам, че не мога да те посрещна както подобава.
— В името на Майката, благодаря ти — отвърна Айла. — Не е нужно да ставаш.
Джондалар преведе, но Толи беше включила всички, когато преподаваше родния си език Мамутои и основата им беше добра, за да могат да го разбират. Рошарио беше разбрала смисъла на казаното от Айла и кимна.
— Джондалар, тя има силни болки. Боя се, че е много зле. Искам да прегледам ръката й — каза Айла, като говореше на Зеладонии, за да не разбере жената колко сериозно й изглежда раняването, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.
— Рошарио, Айла е лечителка, дъщеря на Мамут. Тя иска да погледне ръката ти, — каза Джондалар, после погледна Доландо, за да се увери, че той не възразява. Той беше съгласен да опитат всичко, ако и Рошарио иска.
— Лечителка ли? — попита жената. — Шамуд?
— Да, като шамуд. Може ли да те прегледа?
— Не зная дали не е късно, но нека погледне.
Айла откри ръката й. Някой я беше намествал, а раната беше почистена и заздравяваше, но имаше подутина и костта стърчеше над кожата под особен ъгъл. Попила ръката, като се опитваше да го направи възможно най-внимателно. Жената само потръпна, когато вдигнаха ръката й, но не изохка. Айла знаеше, че прегледът е болезнен, но трябваше да усети костта под кожата. Тя погледна очите на Рошарио, подуши дъха й, измери пулса й на врата и китката, после седна на пети.
— Оздравява, но не е правилно наместена. Всъщност може да се оправи, но мисля, че няма да може да използува ръката си напълно и винаги ще й причинява болка — каза тя на езика, който всички разбираха в някаква степен. Изчака Джондалар да преведе.