— Конете са добре, Айла, наслаждават се на полската трева, но казах на всички да стоят по-далеч от тях. — Обърна се към Доландо: — Могат да се подплашат от непознати, а не искам да се случи някой да бъде ранен. По-нататък можем да ги накараме да свикнат с всички.
Доландо кимна. Нямаше какво да казва точно сега.
— Вълчо не изглежда много доволен навън, Айла, а някои хора се тревожат от присъствието му. Мисля, че е по-добре да го повикаш вътре.
— Щях да го взема тук, но не знаех дали Рошарио и Доландо не предпочитат да е навън.
— Нека да поговоря първо с Рошарио. Мисля, че тя ще иска той да е вътре — без да чака превод, каза Доландо, като говореше на смесица от Шарамудои и Мамутои, така че Айла да го разбере. Джондалар го изгледа изненадано, но жената просто продължи разговора.
— Трябва да й премеря шините — каза тя, като държеше малките парчета дърво, — а после искам да ги изстържеш, докато по тях не останат никакви тресчици, Доландо. — Тя вдигна едно парче от грапав камък, което беше близо до огнището. — Изстържи ги с този пясъчник, да станат съвсем гладки. Имаш ли някакви меки кожи, от които мога да отрежа?
Доландо се усмихна, макар и малко мрачно.
— Ние сме известни именно с тях, Айла. Използуваме кожата на дивата коза и никой не може да приготви по-меки кожи от Шарамудои.
Джондалар гледаше как разговарят и се разбират напълно, макар че езикът, на който говореха, не беше съвсем чист и правилен. Поклати глава; сигурно Айла е усетила, че Доландо разбира Мамутои, а и тя вече използваше малко Шарамудои — кога ли е научила думи като „дъски“ и „пясъчник“?
— Ще ти донеса след малко — каза Доландо.
Приближиха се към леглото. Двамата обясниха на жената, че Айла е пътувала с вълка за другар — засега не искаха да споменават конете — и че иска да го доведе вътре.
— Тя го контролира — каза Доландо. — Той слуша всичките й команди и няма да нарани никого.
Джондалар отново го погледна изненадано. По някакъв начин между Доландо и Айла беше възникнало по-добро разбирателство, отколкото той бе очаквал.
Рошарио се съгласи бързо. Макар и тази жена да беше странна, никак не беше изненадващо, че умее да контролира един вълк. Това само още повече успокои страховете й. Очевидно Джондалар беше довел един много силен Шамуд, който е знаел, че тя има нужда от помощ — точно както техният стар Шамуд преди много години знаеше, че братът на Джондалар, който беше разкъсан от носорог, има нужда от помощ. Тя не проумяваше как Тези, Които Служат на Майката, знаят такива неща; просто ги знаеха и това за нея беше достатъчно. Айла отиде при входа и повика Вълчо вътре, после го запозна с Рошарио.
— Името му е Вълчо.
Някак странно, когато погледна в очите на красивото диво животно, тя като че ли видя там, че то усеща нейните тревоги и ранимост. Вълкът вдигна едната си лапа и я постави на ръба на леглото. После сведе ушите си, придвижи глава напред така, че да не я уплаши, и близна лицето й със скимтене като че ли усещаше болката й. Айла внезапно си спомни Ридаг и близката връзка, която беше се породила между болното дете и малкото вълче. Дали този жизнен опит го беше научил да разбира човешките нужди и страдания?
Всички бяха изненадани от нежната реакция на вълка, а Рошарио беше запленена. Тя усещаше, че се е случило някакво чудо, което можеше да вещае само добро. Протегна към него здравата си ръка.
— Благодаря ти, Вълчо.
Айла постави парчетата дъска на леглото до Рошарио, отбеляза колко й трябва и ги подаде на Доландо да ги отреже. Когато той излезе, тя заведе Вълчо в ъгъла, после провери камъните за готвене и реши, че са готови. Посегна с две пръчки да извади един камък от огъня, но Джондалар се появи с едно извито дърво точно за тази цел, с пружина, която здраво държи камъните, и й показа как да го използува. След като сложи няколко горещи камъка в необичайния съд за готвене, тя внимателно го разгледа.
Никога не беше виждала такъв. Квадратната кутия беше направена от едно-единствено дърво, огънато около издълбани жлебове по трите му страни, на четвъртата беше закован с дървени гвоздеи. Единият долен ръб беше скосен, за да е лесно да се навежда настрани съдът, по стените му бяха издълбани фигури, а капачето му пасваше точно на отвора.
Тези хора правеха толкова необикновени неща от дърво, Айла си помисли, че би било интересно да види как става това. В този момент Доландо се върна с няколко боядисани в жълто кожи и й ги подаде.
— Ще стигнат ли? — попита той.
— Тези са прекалено фини — отговори му тя. — Трябват ни меки, попиващи кожи, но не е нужно да са най-добрите, които имате.