Джондалар кимна и се почуди дали по тази причина Шамуд не му беше разрешил да остане, когато Тонолан беше прободен. Беше страшна рана, раззината, разкъсана дупка, от която на Джондалар почти му прилоша, когато я видя за пръв път и макар да си мислеше, че предпочита да остане, може би щеше да му е трудно да гледа как Шамуд прави нещата, които трябва. Не беше съвсем сигурен дори че иска да стои и да помага на Айла, но нямаше кой друг. Той пое дълбоко дъх. Щом тя можеше да върши нужното, той можеше поне да се опита да помага.
— Какво да правя? — попита.
Айла преглеждаше ръката на Рошарио, за да види колко може да се протяга и как реагира на манипулация. Тя нещо мърмореше и движеше главата си от една страна на друга, но това изглеждаше като насън или по вътрешен подтик, а не от болка. Тогава Айла притисна силно отпуснатия мускул, като се опитваше да определи къде е костта. Когато я намери, повика Джондалар да се приближи, гледайки как Вълчо напрегнато наблюдава от своето място в ъгъла.
— Най-напред искам да подпираш ръката й при лакътя, докато се опитам да я счупя там, където не е наместена добре — каза тя. — След като я счупя, ще трябва да я изтегля силно, за да се изправи, и да я наместя както трябва. Мускулите й са много отпуснати, затова костите при ставата може да се раздалечат при лакътя или рамото, така че трябва да държиш здраво и може би да дърпаш в обратната посока.
— Разбирам — отвърна той; поне си мислеше, че разбира.
— Намести се удобно и стабилно, изправи ръката й и подпирай лакътя горе-долу тук, а когато си готов, ми кажи — нареди Айла.
Той хвана ръката и се настани.
— Ето, готов съм.
Тя постави двете си ръце върху болната ръка на Рошарио и със силно натискане върху костта започна да ги придвижва нагоре към рамото, за да намери точно лошо зарасналото място, докато усети стърчащите кости под кожата и мускула. Ако беше напълно зараснало, изобщо нямаше да може да направи счупването с ръце, а щеше да се наложи да използува някакво друго по-неподатливо на контрол средство или дори можеше да не успее да счупи мястото както трябва. Надвесена над леглото, тя пое дълбоко дъх. Сетне с бързо, силно Движение натисна с две ръце.
Айла усети счупването. Джондалар чу страшния звук от него. Рошарио подскочи насън и после отново се отпусна. Айла напипа счупената кост. Покриващата костта тъкан все още не беше я скрепила съвсем здраво, може би поради неестественото положение — костта не беше наместена така, че да може лесно да зарасне. Този етап беше преминат. Тя попи потта от челото си с опакото на ръката си.
Джондалар я гледаше изумен. Макар и костта да не беше напълно зараснала, трябваха силни ръце, за да бъде счупена. Той винаги беше харесвал рязката й сила — от първия миг, в който я беше усетил в долината. Осъзна, че тя наистина имаше нужда от сила, след като живееше сама и трябваше да се справя сама с всичко, а това винаги води до укрепване на мускулите; и все пак явно никога не беше осъзнавал действителната й сила.
А силата на Айла идваше не само от това, че беше принудена да оцелява сама в долината; тя се беше развивала още от времето, когато беше осиновена от Иза. Обикновените задачи, които се очакваше тя да изпълнява, бяха станали фактор за приспособяването й. Стремейки се да бъде поне на минималното необходимо ниво за жена от Клан, беше станала изключително силна жена от Другите.
— Дотук беше добре, Джондалар. Сега наново се намести удобно и дръж ръката й при рамото, ето тук — показа му Айла. — Не трябва да й позволяваш да мърда, но ако усетиш, че ти се изплъзва, веднага ми кажи.
Айла разбираше, че ръката не е заздравявала поради лошото наместване и това беше улеснило повторното счупване, но мускулът и сухожилието бяха зараснали по-добре.
— Когато опъна ръката, мускулът ще се скъса точно както при първото счупване и сухожилието ще се опъне. Трудно се насилват мускули и сухожилие, и после там ще я боли, но трябва да се направи и това. Кажи ми, когато си готов.
— Откъде знаеш всичко това, Айла?
— Иза ме е учила.
— Зная, че те е учила, но това за счупване на кост, която е започнала да заздравява?
— Веднъж Брун заведе ловците си доста надалеч. Нямаше ги много време — не помня колко. Един от ловците си счупил ръката скоро след като тръгнали. Завързал я до тялото си и ловувал с една ръка. Когато се върна, Иза трябваше да я оправи — обясни Айла бързо.
— Но как е могъл да постъпи така? Да продължи със счупената ръка? — невярващо попита Джондалар. — Болката не е ли била много силна?
— Разбира се, че е била, но така е! Мъжете от Клан no-скоро биха умрели, отколкото да отстъпят пред болката. Такива са; така са научени — каза Айла. — Готов ли си вече?