Той искаше да пита още, но сега не беше моментът.
— Да, готов съм.
Тя хвана здраво ръката на Рошарио над лакътя, а Джондалар я държеше при рамото. Бавно, но с постоянна сила, Айла започна да опъва назад не само направо, но и с въртене, за да се избегне стърженето на кост в кост и да не се натроши — това щеше да пречи на зарастването. На едно място леко я разпъна извън нормалното положение, за да я постави както трябва.
Джондалар не знаеше как тя успява да поддържа еднаква силата си, щом като той едва се справяше само да държи. Айла се напрегна от разтягането, по лицето й течеше пот, но сега не можеше да спира. За да бъде наместена костта добре, трябваше движението да е гладко и равномерно. Най-после премина всички сухожилия, стигна до края на счупеното, ръката се установи в нормалното си положение, почти сама. Тя усети този миг, после внимателно отпусна ръката ла леглото.
Когато Джондалар я погледна, тя трепереше, очите й бяха затворени, дишането — тежко. Най-трудната част беше да запазиш самообладание под голямото напрежение, а сега тя се бореше да контролира собствените си мускули.
— Мисля, че ти успя! — каза той.
Тя пое дълбоко дъх още няколко пъти, после го погледна усмихната — щастливата усмивка на победата.
— Да, смятам, че успях! Сега трябва да сложа шините, за да може Рошарио да се движи, без да размести костта. Ако зарасне хубаво и ако не съм наранила ръката й другаде, докато беше безчувствена, ще може отново да я използува… Попитай Доландо дали е готов с шините.
Когато Джондалар излезе от жилището, отпред видя много хора. На мястото за събиране в селището се бяха събрали всички — и Шамудои, и Рамудои; разбира се, и Доландо беше там.
— Айла иска шините, Доландо — каза той.
— Добре ли мина? — попита водачът на Шамудои, подавайки му изгладените дървени пръчки.
Джондалар помисли, че е по-добре да остави Айла да им каже, а сега само се усмихна. Доландо затвори очи, пое дълбок дъх и го изпусна с облекчение.
Жената постави шините, обви ги с лентите от кожа, стегна ги. Ръката щеше да се подуе и лапата трябваше после да се махне. Шините щяха да пазят прясното счупване при движенията на Рошарио. После, след спадането на отока, брезови кори, потопени в гореща вода, щяха да са полезни за ръката.
Провери дишането на жената, пулса на врата и китката, преслуша гърдите й, повдигна клепачите; едва след това излезе пред входа на жилището.
— Доландо, вече можеш да дойдеш — каза.
— Тя добре ли е?
— Ела и виж сам.
Мъжът влезе и коленичи до спящата, като гледаше лицето й. Първо се увери, че тя диша, и чак тогава погледна ръката. Под превръзките тя изглеждаше съвсем права и нормална.
— Изглежда чудесно! Ще може ли отново да й служи?
— Направих всичко, което можех. С помощта на духовете и Великата Майка Земя тя ще може да я използува отново. Може би не напълно както преди, но ще си служи с нея. А сега трябва да спи.
— Аз ще остана при нея. — Доландо се опитваше да бъде убедителен с авторитета си на водач, макар да беше наясно, че ако тя не позволи, ще трябва да излезе.
— И аз предполагах, че ще искаш да останеш, но след като свършихме дотук, исках да те помоля за нещо.
— Казвай! Ще имаш всичко, което пожелаеш — каза той без колебание, но се чудеше какво може да поиска тя.
— Искам да се изкъпя. Може ли да се плува в езерото?
Не беше очаквал точно това и за миг се стресна. Чак сега забеляза, че лицето й е изцапано със сок от къпини, ръцете й са издрани от тръни, дрехите й — износени и мръсни, а косата й — разрошена. С разочарована, леко тъжна усмивка той каза:
— Рошарио никога няма да ми прости такава проява на негостоприемство. Никой не ти предложи дори глътка вода! Трябва да си изтощена след дългото пътуване. Ще извикам Толи. Всичко, което имаме, е на твое разположение!
Айла разтърка между пръстите си листата от сапуниче, докато се получи пяна, после я втри в косата си. Пяната им не беше толкова богата като тази на сапунокореничето, но все пак измиваше, а бледосините листенца оставяха приятен мек мирис. Местността и растенията наоколо й бяха така познати, та Айла беше сигурна, че ще намери нещо за миене. Още по-приятно се изненада, когато откри и двете растения — и сапуничето, и сапунокореничето, докато пренасяха кошовете и плазовете от лодката. Бяха спрели да проверят конете и тя реши да поразреши Уини, за да прегледа кожата й, а и малко да се разтовари от напрежението.
— Останаха ли някакви сапунени растения? — попита Джондалар.
— Ето там, на скалата до Вълчо — отвърна Айла. — Но това са последните. Можем да наберем другия път, и дори да изсушим малко за из път. — Тя се потопи във водата, за да се изплакне.