— Ето ти малко кожи от кози да се изтриеш — каза Толи, като идваше към езерцето. Носеше няколко меки жълти кожи.
Айла не беше я видяла да идва. Жената Мамутои се опитваше да стои възможно по-далеч от вълка, затова беше заобиколила. Малкото три-четиригодишно момиченце зад нея се вкопчи в крака на майка си и загледа непознатите с големите си очи и пръстче в устата.
— Вътре съм ти оставила закуска — каза Толи, оставяйки кожите.
За Джондалар и Айла бяха направили легло в жилището, което Маркено и тя използваха, когато бяха на сушата. Там бяха живели и Тонолан и Джетамио, затова при първото си влизане Джондалар се почувствува малко зле, спомняйки си трагедията, накарала брат му да замине и накрая да умре.
— Но не си разваляй апетита — добави жената. — Тази вечер ще има пиршество в чест на завръщането на Джондалар. Не каза обаче, че е и в чест на Айла, затова че е помогнала на Рошарио. Жената все още спеше и никой не искаше да предизвиква съдбата, като говори, преди да се е събудила и възстановила.
— Благодаря ти, Толи. За всичко! — каза Джондалар. После се усмихна на малкото момиченце. То свали ръчичка и се скри зад майка си, но продължи да го гледа оттам.
— Като че напълно е изчезнало червеното от изгарянето по лицето на Шамио. Не виждам и следа.
Толи вдигна момиченцето, за да може той да види по-добре.
— Ако погледнеш по-отблизо, малко се забелязва. Благодаря на Майката, че беше милостива към нея.
— Хубаво дете — каза Айла, като се усмихваше и гледаше момиченцето с неподправен копнеж. — Ти си щастлива! Иска ми се някой ден и аз да имам такава дъщеричка.
Излезе от езерцето. Беше освежително, но доста студено да се стои дълго вътре.
— Шамио ли каза, че е името й?
— Да, и съм много щастлива, че я имам — каза младата майка, като слагаше детето на земята. Не можа да не се поддаде на комплимента и сега с топла усмивка гледаше хубавата, висока жена, която все пак не беше тази, за която се представяше. Беше решила да бъде въздържана и нащрек, докато разбере повече за нея.
Айла вдигна една от кожите и започна да се изтрива.
— Толкова е мека и приятна за бърсане — отбеляза и я обви около кръста си. После взе друга за косата си и уви и нея. Беше забелязала как Шамио гледа Вълчо — вкопчена в майка си, но явно любопитна. Вълкът също беше заинтригуван, скимтеше в очакване, но не мърдаше от мястото си. Тя го повика при себе си, после коленичи и обви с ръка врата му.
— Шамио иска ли да се запознае с Вълчо? — попита тя момиченцето. Когато то кимна, Айла погледна майката за съгласие. Толи внимателно изгледа огромното животно с остри зъби.
— Няма да й стори нищо, Толи. Вълчо обича деца. Той израсна с децата на Лъвския бивак.
Шамио вече беше пуснала майка си и правеше колебливи крачки към тях, запленена от съществото, което я гледаше също очаровано. Детето гледаше със сериозни очи, а вълкът скимтеше нетърпеливо. Най-после то направи още една крачка. Толи въздъхна, но звукът се загуби в кикота на Шамио, когато точно в този момент Вълчо я близна. Тя отмести нетърпеливата му муцуна, сграбчи козината му, после загуби равновесие и падна върху него. Вълчо търпеливо я изчака да се изправи, после пак близна лицето й и последва още смях.
— Тука, Вълчо, ела! — каза момиченцето, като хвана козината на врата му и го придърпа към себе си, вече приело го за жива играчка.
Вълчо погледна към Айла и излая кратко. Тя още не беше му дала свободно.
— Можеш да отидеш с Шамио, Вълчо — каза тя, като му даде знака, който той чакаше. Погледът му към нея й се стори почти благодарен, а когато тръгна след момиченцето, доволството му беше явно. Дори Толи се усмихна.
Джондалар наблюдаваше сцената с интерес, докато се триеше. Взе дрехите си и тръгна с двете жени към жилището под пясъчника. Толи за всеки случай следеше с поглед Вълчо и Шамио, а и тя беше заинтригувана от опитоменото животно. Когато едно малко момченце се приближи към тях, беше посрещнато по същия нежен начин. После се присъединиха още две деца. Вълчо прие хвърлената от тях пръчка като знак, че искат да си играят. Изтича да намери пръчката, донесе я и я постави на земята пред тях, махайки с опашка, готов да продължи играта. Момчето я вдигна и пак я хвърли.
— Мисля, че си права — той си играе с тях; Сигурно обича децата — каза Толи. — Но защо обича да играе — нали е вълк?
— По някои неща вълците и хората си приличат — отвърна Айла. — Вълците обичат да си играят с малките. Вълчо нямаше братчета, когато го намерих, само той беше останал жив и едва си отваряше очите. Не е израснал в глутница, а с деца в игри.