— Да, но погледни го. Той е търпелив, дори нежен. Сигурна съм, че го боли, когато Шамио дърпа козината му. Защо не се дърпа? — питаше Толи, все още не разбрала всичко.
— За един вълк е естествено да бъде търпелив с малките в глутницата, така че не беше трудно да го научим на това, Толи. Особено с бебета и деца е много внимателен и всичко търпи от тях. Не съм го учила на това, просто си е такъв, Никога не е наранил никого, но може да се случи лекичко да стисне със зъби някое по-голямо дете, за да му напомни, че някои неща са болезнени.
— Трудно ми е да възприема как може на някого да му хрумне да дърпа козината на вълк… или поне до днес не можех — каза Толи. — Никога не бих повярвала, че един ден ще видя Шамио да играе с вълк. Ти… накара някои хора да се замислят, Айла… Айла от Мамутои. — Толи искаше да продължи да задава въпроси, но не можеше да обвини жената в лъжа — не и след направеното от нея за Рошарио, или поне изглеждаше, че е направено… Никой не можеше още да знае със сигурност.
— Шамио е хубаво име, Толи, и необичайно. Звучи като име от Шарамудои, но и като от Мамутои — каза Айла. Майката се усмихна отново.
— Права си. Не всеки разбира, но точно това се опитах да постигна. Ако беше Мамутои, щяха да я наричат Шамие, макар че такова име едва ли има в някой от становете. Идва от езика Шарамудои, така че името й е и в двата езика. Сега съм Шарамудои, макар че съм родена в стана Червената Сърна, горе по височините. Майка ми претендираше, че съм Добра Невеста пред народа на Макено, макар че той дори не беше Мамутои. Шамио може да е точно толкова горда с произхода си от Мамутои, колкото и от Шарамудои. Ето защо исках в името й да личат и двата.
Толи замълча. Обърна се да погледне гостенката.
— Айла също е необичайно име. В кое огнище си родена? — попита, като си мислеше: „Ето, сега ще те накарам да обясняваш.“
— Не съм родена Мамутои, Толи. Бях осиновена в Мамутското огнище — отговори Айла доволна, че жената повдигна въпроса, който я тревожеше.
Толи беше сигурна, че е уловила Айла в лъжа.
— В Мамутското огнище не се осиновява. То е огнище на Мамута. Хората избират пътя си към духовете и могат да бъдат приети в това огнище, но не и осиновени.
— Да, по необичаен начин, Толи, но Айла е била осиновена там — намеси се Джондалар. Аз бях там. Талут щеше да я осинови в своето Лъвско огнище, но Мамут изненада всички, като я осинови в своето — в Мамутското огнище. Видял е нещо у нея — ясно е от начина, по който я обучаваше. Той твърдеше, че е родена в Мамутското огнище, независимо дали е Мамут или не.
— Осиновена в Мамутското огнище? Отвън? — изненада се Толи, но вярваше на Джондалар. В края на краищата познаваше го, но сега беше още по-заинтригувана. — Тогава каква си по рождение, Айла?
— Не зная, Толи. Народът ми загина при едно земетресение, когато бях почти на възрастта на Шамио. Отгледа ме Кланът.
Никога не беше чувала за народ с име Клан. Трябва да са от източните племена, помисли си. Това би обяснило много неща. Несъмнено тя имаше странен акцент, макар че за външен човек доста добре говори езиците. Този Стар Мамут беше разумен и мъдър, стар мъж, явно винаги е бил стар. Дори когато тя беше малко момиче, всички вярваха на неговите вътрешни прозрения.
Толи се огледа наоколо за детето. Като съзря Вълчо, тя още веднъж си помисли колко беше странно, че един вълк има влечение към хора. След това погледна конете от другата страна — те кротко и доволно пасяха в полето близо до жилищата на хората. Беше не само изненадващо как Айла владее животните, но и интересно, понеже те изпитваха голяма привързаност към нея. А вълкът като че я обожаваше.
А Джондалар? Беше съвсем очевидно, че е запленен от тази красива руса жена, и Толи не мислеше, че това е само заради хубостта й. Серенио беше хубава, имаше и други красиви жени, които се бяха опитвали да привлекат сериозно вниманието му. Той беше близък с брат й и тя си спомни, че се чудеше дали някоя жена някога ще достигне сърцето му; а тази беше успяла. Освен от очевидните й лечителски способности тя явно имаше някакви други изключителни качества. Старият Мамут трябва да е бил прав. Вероятно нейната съдба беше да принадлежи на селището Мамут.
Вече в жилището Айла среса косата си, върза я отзад с мека кожа и облече чиста туника с къси панталони, които пазеше за срещи с хора, за да не се показва в дрехите си от пътуването. После отиде да нагледа Рошарио. Усмихна се на Дарвало, който неспокойно седеше отвън, и кимна на Доландо, когато влезе. Приближи се до жената, за да се увери, че всичко е наред.