Гледката от пътеката към края на скалата беше за нея не по-малко пленителна, отколкото първия път. Като погледна надолу, дъхът й отново секна. Остави Дарвало да води и се почувствува доволна от това, когато той й показа една известна за него пукнатина. Вълкът с любопитство изследваше местността около пътеката за различните й миризми. На няколко пъти изчезваше и се появяваше, като с това стряскаше младежа, но после и той свикна.
Голямата липа издаде присъствието си много преди да я видят — със силния си аромат, напомнящ мед, и жуженето на голям рояк пчели. Дървото се появи пред тях след един завой на пътеката — цветовете му бяха малки, златисто зелени, сред разкошни листа.
— Защо тези цветове да са толкова полезни за Рош? — попита Дарвало. — Хората винаги пият липов чай.
— Има хубав вкус, нали? Но и помага. Ако си разстроен или неспокоен, или дори ядосан, действува успокоително; ако си уморен, ободрява и повдига духа. Може да премахне главоболието или да успокои стомаха. Рошарио ще страда от всички тези неща като последица от упояващото питие, което й дадох.
— Не съм предполагал, че може да помогне за всичко това — каза младежът, гледайки внушителното дърво с гладка тъмнокафява кора, впечатлен, че нещо толкова обикновено може да има такива неподозирани качества.
— Има и друго дърво, което искам да открия, Дарвало, но не зная името му на Мамутои. То е малко, понякога е като храст. Има бодли и листата му са като ръка с пръсти. В ранно лято цветовете му са бели, на снопчета, а по това време стават кръгли червени плодове.
— Да не би да е розов храст?
— Не, но си близо до отговора. Това, което ми трябва, е по-голямо от розов храст, но цветовете му са по-дребни и листата му са различни.
Дарвало се замисли, после се усмихна.
— Мисля, че зная за кое говориш — има едно наблизо. През пролетта късаме пъпките му и ги ядем.
— Като че ли е то. Ще ме заведеш ли?
Вълчо се бе отдалечил и Айла му свирна. Той се появи почти веднага, като я гледаше с очакване. Тя му даде знак да я следва. Повървяха малко и стигнаха до един глог.
— Точно това търся, Дарвало — каза Айла, — но не бях сигурна дали описанието ми е съвсем точно.
— А какво прави то? — попита той, докато беряха плодове и листа.
— Действува добре на сърцето — стимулира го и го укрепва, стабилизира биенето му. Но е за хора със здраво сърце — слабо е за такива с болно сърце — каза Айла, като се опитваше да намери думи, за да обясни на младежа това, което тя самата знаеше от опит и наблюдения. От Иза се беше учила по един начин и език, които бяха трудни за превод. — Добре е също да се смесва с други лекарства. Подсилва действието им.
Дарвало започваше да мисли, че е много приятно да се събират билки с Айла. Тя знае всякакви неща, които никой друг не знае, и изобщо не й беше неприятно да ги разказва. На връщане тя спря до един сух слънчев бряг и откъсна няколко лилави цвята исоп с приятен аромат.
— А това за какво е? — попита той.
— Прочиства гърдите, помага на дишането. А това — показа му няколко меки листенца от растението миши уши наблизо — действува стимулиращо на всичко. По-силно е, но не е толкова приятно на вкус, затова от него ще взема малко. Искам да й дам да пие нещо приятно, което да й избистри съзнанието.
По пътя Айла се спря още веднъж да откъсне няколко листа шибой. Дарвало очакваше да чуе за други лечебни качества, но отговорът този път беше:
— Просто миришат приятно и леко сладникаво. От тях ще направя чай, а няколко ще сложа във вода до леглото й, за да й е хубаво. Жените обичат красиви неща с приятен аромат, особено, когато са болни, Дарвало.
Той си помисли, че също обича красиви неща с приятен аромат, като Айла. Харесваше му начина, по който го наричаше — Дарвало, а не Дарво като всички останали. Не че се дразнеше, когато Джондалар и Доландо се обръщаха така към него, но му се нравеше, че тя използува името му на голям човек. Гласът й също му звучеше приятно, дори когато произнасяше малко смешно някои думи. Това само привличаше вниманието към казаното от нея.
Имаше време, когато най-много от всичко му се искаше Джондалар да заживее с майка му и да остане при Шарамудои. Мъжът на майка му беше починал, когато Дарвало беше малък, и оттогава с тях не беше живял мъж, докато не дойде този висок човек от Зеландонии. Джондалар се беше държал като със син на своето племе — дори беше започнал да го учи да обработва кремък — и Дарвало се почувствува наранен, когато той замина.