— Добре, сега двамата заедно, вдигайте я!
Двамата мъже се изправиха, като държаха жената помежду си. Бяха почти еднакво високи и не им беше трудно да я носят. Джондалар беше доста мускулест, но и Маркено изглеждаше силен младеж. Фигурата му беше малко слабовата, но лъжеше — от гребането на лодки и прехвърлянето на големи пъстърви неговите мускули бяха станали силни и вършеха добра работа.
— Как се чувствуваш? — попита Айла.
— В небесата! — усмихна се Рошарио на двамата мъже.
— Гледката оттук е съвсем различна.
— Е, готова ли си?
— Как изглеждам, Айла?
— Толи добре се постара над косата ти; мисля, че изглеждаш добре.
— От къпането се чувствувам още по-добре — благодаря и на двете. Преди изобщо не изпитвах желание да се мия или реша. А сега — това значи, че оздравявам.
— За това има роля и лекарството против болки, което ти дадох. Но трябва веднага да ми кажеш, ако болката ти се усили. Не проявявай смелост в това отношение. А също и когато се умориш — посъветва я Айла.
— Да, добре. Готова съм вече.
— Хей, вижте кой идва! Това е Рошарио! Значи е по-добре! — чуха се гласове отвън при излизането на Рошарио.
— Сложете я да седне там. Направила съм й място — каза Толи.
Някога, преди много време, голямо парче пясъчник се беше отчупило и се беше търколило близо до мястото за събирания. Жената беше подпряла на него една пейка, покрита с кожи.
— Удобно ли ти е така? — попита Маркено.
— Да, да, добре ми е — отвърна Рошарио. Тя не беше свикнала много да й се обръща внимание.
Вълкът ги беше последвал и веднага щом тя седна, той си намери удобно място и легна до нея. Рошарио се изненада, но когато видя погледа му и как гледа всички приближаващи се, усети, че той смята да я пази.
— Айла, защо този вълк се върти около Рошарио? По-добре му кажи да се махне — каза Доландо, чудейки се какво може да иска вълк от една толкова слаба и немощна жена. Знаеше, че глутниците често преследват старите, болни вълци.
— Не, не го пъдете — каза Рошарио и със здравата си ръка го потупа по главата. — Едва ли иска да ми стори нещо лошо, Доландо. Мисля, че просто ме пази.
— И аз така смятам, Рошарио — каза Айла. — В Лъвския Бивак имаше едно момче, слабо, болнаво, и Вълчо много се грижеше за него и го закриляше. Сигурно усеща, че си слаба, и затова стои до теб.
— Не се ли казваше Ридаг? — обади се Толи. — Момчето, което Нези осинови, дето… - тя млъкна за миг, като си спомни силните и необосновани вълнения на Доландо — беше отвън?
Айла разбра колебанието й и осъзна, че не е казала точно това, което отначало е имала намерение. Чудеше се защо.
— То още ли е при тях? — запита Толи, чувствайки се неловко.
— Не — отговори Айла. — Той умря още в началото на сезона, на Лятната Среща. — Смъртта на Ридаг я беше разстроила и натъжила. Сега това отново се усети.
Толи искаше да задава още въпроси, но не беше моментът да пита точно за момчето.
— Няма ли гладни тук? Хайде да хапнем — каза тя.
Когато всички се нахраниха до насита, включително и Рошарио, която хапна малко, хората се събраха около огъня с чаши чай или слабо ферментирало вино от глухарчета. Дойде времето за разкази за минали събития, приключения и особено да научат повече за пристигналите и техните необичайни спътници.
Всички от Шарамудои бяха тук с изключение на Шамудои — онези, които живееха по височините по това време на годината, и техните живеещи около реката роднини — Рамудои. През по-топлите сезони Речните хора живееха върху плаващи докове, но през зимата се установяваха на една висока тераса в жилища, церемониално свързани по съребрена линия. Съчетаните по двойки се считаха тясно свързани като заедно живеещи мъж и жена, а децата и на двата вида двойки се смятаха за техни потомци.
Това беше най-необичайният начин на свързване, познат на Джондалар, но за тях беше удачен заради роднинската им връзка и неповторимите взаимоотношения, основани на взаимна полезност. Между двете общности съществуваха много житейски и ритуални връзки, но най-вече Шамудои доставяха продукти, получени от земята, и сигурен подслон при лошо време, докато Рамудои даваха речни продукти и бяха опитни в превозването по вода.
Шарамудои приемаха Джондалар за роднина, но той им беше такъв само чрез своя брат. Когато Тонолан се влюби в жена от Шамудои, той избра да стане един от тях. Джондалар поживя достатъчно дълго при тях, за да се почувствува като член на семейството. Беше научил и приел техните обичаи, но досега не беше преминавал ритуала на свързване. В сърцето си той не можеше да се откаже от своя народ, нито да вземе окончателно решение да се пресели при тях завинаги. Въпреки че брат му стана Шарамудои, Джондалар си оставаше Зеландонии. Вечерните разговори започнаха естествено с разговор за брат му.