— Какво стана, след като заминахте оттук с Тонолан? — попита Маркено.
Колкото и болезнено да беше да говори за брат си, Джондалар смяташе, че той има право да знае. Маркено и Толи бяха свързани с Тонолан и Джетамио; Маркено също му беше близък роднина. Той разказа накратко как бяха пътували надолу по реката с лодката, дадена им от Карлоно, къде се бяха отбивали, срещата им с Бреки, водачката на Мамутоите от Върбовия Бивак.
— Ние имаме роднинска връзка с нея! — обади се Толи.
— Разбрах това по-късно, когато живяхме в Лъвския Бивак, но тя ни посрещна много любезно още преди да знае, че сме роднини — каза Джондалар. — Това подтикна Тонолан към решението да отиде на север и да посети и други биваци на Мамутои. Искаше да ходи с тях на лов за мамути. Опитах се да го отклоня, да го убедя да се върне с мен. Бяхме стигнали края на Голямата Майка Река — там, докъдето той винаги е искал да стигне. — Високият мъж затвори очи, поклати глава като в отрицание на факта, после се сви. Хората наоколо чакаха, съпричастни към неговата болка. — Но не беше заради Мамутои. Това беше само обяснение. Той просто искаше да настигне Джетамио. Искаше да я последва в другия свят. Каза, че ще пътува, докато Майката го вземе. Говореше, че е готов, и толкова силно го искаше, че използваше всеки удобен случай. Ето, затова умря. А и аз не обърнах достатъчно внимание. Глупаво беше да го следвам, когато тръгна след лъвицата, която открадна елена. Ако не беше Айла, и аз щях да умра с него.
Последната забележка на Джондалар събуди любопитството на мнозина, но никой не искаше да задава въпроси, които биха усилили мъката му. Най-после Толи проговори:
— А как срещна Айла? Близо до Лъвския Бивак ли?
Джондалар погледна към Толи, после към Айла. Беше говорил на Шарамудои и не беше сигурен дали тя е разбрала всичко. Искаше му се тя да знаеше по-добре езика, за да може тя да разкаже какво беше преживял. Нямаше да е лесно да обяснява, и то убедително. Колкото повече време минаваше, толкова по-нереално изглеждаше случилото се, дори на самия него, но когато Айла го разказваше като че ли по-лесно се възприемаше.
— Не. Тогава не знаех за Лъвския Бивак. Айла живееше сама в една долина на няколко дни път от Лъвския Бивак.
— Сама? — учуди се Рошарио.
— Е, не съвсем сама. В малката си пещера имаше за компания две животни.
— Искаш да кажеш още един вълк като този? — Посочи жената към животното до себе си.
— Не, тогава Вълчо го нямаше. Тя го прибра, когато живеехме в Лъвския Бивак. Тогава имаше Уини.
— Какво е Уини?
— Уини е кон.
— Кон? Значи е имала и кон?
— Да, този, който е ей там — каза Джондалар, като сочеше конете на поляната, очертаващи се на фона на червенеещото вечерно небе.
Очите на Рошарио се разшириха от изненада, а останалите се засмяха от това. Те всички вече бяха преодолели първия шок, но тя чак сега виждаше конете.
— Айла е живяла с два коня?
— Не съвсем. Бяха там, когато се роди жребчето. Преди това тя живееше само с Уини и… пещерния лъв — довърши Джондалар, почти останал без дъх.
— И кое? — Рошарио премина на своя далеч несъвършен език Мамутои. — Айла, ти ни кажи. Джондалар май нещо се обърква. А може би по-добре Толи да ни превежда.
Айла беше уловила фрази и откъслеци от разговора, но погледна Джондалар да й обясни. Той изглеждаше съвсем спокоен.
— Боя се, че не съм се изразил ясно, Айла. Рошарио иска да го чуе от теб. Защо не им разкажеш за живота си в долината с Уини и Бебчо и как ме откри.
— Това е дълга история — каза тя с въздишка. Хората се отпуснаха назад с усмивка. Точно това искаха да чуят — една дълга, интересна история. Отпи от чая си и помисли как да започне.
— Вече казах на Толи, че не знам от кой народ съм. Моят народ загина при земетресение, когато бях малка. Намериха ме и ме отгледаха хората в Клана. Иза, жената, която ме намери, беше лечителка и започна да ме учи да лекувам още много отрано.
Е, това обяснява откъде младата жена има тези способности, помисли си Доландо, докато Толи превеждаше. После Айла продължи разказа си.
— Живеех с Иза и нейния брат Креб. Мъжът на Иза беше починал при същото земетресение. Креб беше от селището и й помагаше да ме гледа. Тя умря преди няколко години, но преди това ми каза, че трябва да замина и да търся своя народ. Аз не тръгнах, не можех да замина… — Айла се поколеба, като се опитваше да прецени колко да каже — … точно тогава не можех, но после… Креб умря… и трябваше да замина.