Замълча и отпи от чая си, докато Толи предаваше казаното от нея с малки затруднения при странните имена. Разказът беше пробудил у Айла тъжните спомени за миналото и й беше необходимо време да се поуспокои.
— Опитах се да намеря своя народ, както ми беше заръчала Иза — продължи след малко, — но не знаех къде да търся. От ранна пролет до късна есен обикалях, но не намирах никого. Започнах да се чудя дали някога ще успея, а и бях започнала да се уморявам от търсенето. И тогава пристигнах в една малка зелена долина сред сухите степи, с поточе през нея, дори с една хубава малка пещера. Имаше всичко необходимо… с изключение на хора. Не знаех дали ще намеря някого, но бях сигурна, че зимата ще дойде, а ако не съм готова за нея, ще умра. Затова реших да остана в долината до следващата пролет.
Хората силно се бяха вживели в историята и се обаждаха, одобряваха решението й, кимаха в съгласие. Айла обясни как уловила в яма-капан един кон, открила, че е съвсем млада кобила, и видяла глутница хиени, вървящи след нея.
— Не можах да се въздържа — каза Айла. — Тя беше просто бебе и съвсем безпомощна. Прогоних хиените и я отведох в моята пещера. И съм доволна, че постъпих така. Тя споделяше с мен самотата ми и я правеше по-поносима. Стана ми приятелка.
Жените поне можеха да разберат какво значи да намериш безпомощно бебе, дори и да е конче. Обяснението на Айла изглеждаше съвсем разумно, макар и никой досега да не беше чувал за осиновяване на конче. Но не само жените бяха трогнати, Джондалар оглеждаше хората. И жените, и мъжете бяха еднакво развълнувани — явно Айла беше станала добър разказвач. Дори той се трогна, независимо че знаеше историята. Гледаше я отблизо, като се опитваше да разбере откъде идва убедителността в разказа й, и забеляза неуловимите, но красноречиви жестове и мимика.
Тя не ги правеше съзнателно, нито пък с някаква цел. Айла беше израснала в Клана, където беше обичайно хората да подкрепят с движения думите си, но когато тя включи и подражание на птичи гласове и конски звуци, слушателите й бяха изненадани. Докато живееше сама в долината, тя беше слушала само звуците от птичия и животинския свят и несъзнателно ги имитираше, докато накрая се научи да ги възпроизвежда точно. След първата изненада тези безупречно издавани звуци в разказа оказаха още по-силен ефект.
С напредването на разказа, особено там, където тя обясняваше как е опитомявала и яздила кобилата, дори Толи едва удържаше нетърпението си да преведе бързо, за да чуе по-нататък. Младата жена говореше Мамутои много добре, макар и да не можеше да подражава цвиленето на коня или птичите чуруликания, но и не беше нужно. Хората разбираха смисъла още от Айла, отчасти поради близостта на езиците, отчасти понеже тя говореше много изразително. Те разбираха звуците, а преводът на Толи допълваше пропуснатия смисъл.
Айла също се вслушваше в думите на Толи, но по съвсем друга причина. Джондалар с възхищение беше наблюдавал способността й бързо да научава нови езици — за него това беше необяснимо. Не можеше да знае, че това се дължи на неповторимо стечение на обстоятелства. Тя беше расла сред хора, които се учеха от спомените на своите деди, залагани от раждането им в големия им ум като някакъв еволюирал и съзнателен инстинкт, а момичето от Другите, за да може да съществува сред тях, трябваше да развие свой собствен механизъм и качества на паметта. Тя се беше упражнявала да запомня бързо, за да не бъде смятана за глупава от жителите на Клана.
Преди да я осиновят, тя беше нормално, бъбриво момиченце и макар че повечето езикови форми се бяха сменили с нови за нея в Клана, тя имаше основа. А необходимостта й да усвои и друга реч, за да може да контактува с Джондалар, бяха увеличили още повече естествената й способност. Веднъж започнал, процесът на развитие на това умение беше продължил, когато отиде да живее в Лъвския Бивак и трябваше да учи още един нов език. Думи запомняше от едно чуване, а малко повече време й беше нужно за синтаксиса и езиковите структури. Но езикът на Шарамудои беше близък до мамутои по структура, а и много думи си приличаха. Айла слушаше внимателно превода на Толи, понеже като знаеше и смисъла, много по-лесно учеше езика им.
Колкото и да беше замайваща историята за кончето, когато стигна до намирането на раненото лъвче, дори Толи спря да превежда, за да задава въпроси. Приемливо беше, че самотата може да принуди някого да живее с кон, но чак пък с огромно хищно животно? Един зрял мъжки лъв би могъл да достигне на големина малък степен кон, но беше по-тежък. Толи искаше да разбере как изобщо й е минала мисълта да прибере такова животно в пещерата си.