— Тогава той не беше толкова голям, дори беше по-малък от вълк, и беше бебе, а и ранен…
Макар че Айла имаше предвид по-малко животно, всички гледаха към вълка зад Рошарио. Вълчо беше от северна порода, и то едър за вида си. Никой от тях не беше виждал по-голям вълк в живота си. Почти никой не можеше да преглътне мисълта да прибере малък лъв с такива размери.
— Думата, с която тя го наричаше, беше „бебе“; изобщо дори и когато порасна, го наричаше така. Той беше най-голямото Бебе, което някога съм виждал — добави Джондалар, с което предизвика смях.
Той също се усмихна, но после каза нещо отрезвяващо:
— Мислех, че е смешно, но по-късно, когато го видях за първи път, не беше така. Бебчо беше лъвът, който уби Тонолан и без малко да довърши и мен. — Доландо погледна подозрително Вълчо, който стоеше до жена му. — Но какво друго може да се очаква, когато влезеш в бърлогата на лъва? Бяхме видели лъвицата да излиза, а не знаехме, че Бебчо е вътре — глупаво беше да влизаме. Както после се разбра, за мен е било щастие, че лъвът се оказа точно той.
— Какво искаш да кажеш с това „щастие“? — запита Маркено.
— Бях раздран лошо и в безсъзнание, а Айла успя да го спре, преди да ме доубие.
Всички се обърнаха към жената.
— Как е могла тя да спре един пещерен лъв? — попита Толи.
— По същия начин, както заповядва на Уини и Вълчо. Каза му да спре, и той спря.
Хората клатеха невярващо глави.
— Откъде знаеш как е било, когато си бил в безсъзнание? — обади се някой.
Джондалар потърси с поглед говорещия. Беше един Речен човек, почти непознат.
— Защото я видях да го прави и друг път, Рондо. Бебчо дойде да я посети веднъж, докато аз се възстановявах. Знаеше, че съм чужд, а може би си спомняше, че Тонолан и аз бяхме влезли в бърлогата му. Както и да е, не му харесваше, че съм близо до пещерата на Айла, и веднага тръгна да ме напада. Но тя се изправи пред него и му каза да спре. И той спря. Беше почти смешно как се сви по средата на скока си, но аз бях твърде уплашен тогава.
— А къде е сега пещерният лъв? — попита Доландо, като гледаше вълка и се чудеше дали и лъвът е последвал Айла. Не гореше от желание да бъде посетен от пещерен лъв, независимо колко добре тя му заповядва.
— Той си уреди собствен живот — каза Айла. — Живя с мен, докато порасне. После, като някои деца, отиде да си намери жена и сега може би има няколко. Уини също ме беше оставила по едно време, но се върна — тогава беше бременна.
— А вълкът? Мислиш ли, че той ще те напусне някой ден? — попита Толи.
Айла въздъхна. Беше въпрос, по който избягваше да мисли. Винаги упорито го изхвърляше от ума си. Но веднъж изречен на глас, той чакаше своя отговор.
— Вълчо беше съвсем малък, когато го намерих, и смятам, че е израснал с убеждението, че хората от Лъвския Бивак са неговата глутница — каза тя. — Много вълци остават със своята глутница, но понякога има такива, които си отиват и стават единаци, докато си намерят друг единак — вълчица, с която да живеят. Така се раждат новите глутници. Вълчо още е млад. Изглежда малко по-стар, защото е едър. Но не искам да ме напусне.
Толи кимна.
— Напускането е трудно — и за този, който си заминава, и за тези, които остават. — Тя мислеше за своето трудно решение да напусне народа си, за да живее с Маркено. — Зная какво е. Нали каза, че си напуснала хората, които са те отгледали? Как ги наричаше… Клана? Никога не съм чувала за тях. Къде живеят?
Айла погледна Джондалар. Той седеше съвсем неподвижен, напрегнат, със странно изражение на лицето. Беше много неспокоен за нещо и тя изведнъж се запита дали той още изпитва срам от нейния произход и от хората, които я бяха отгледали. Смяташе, че е преодолял тези чувства. Тя не се срамуваше от Клана. Въпреки Брод и неудобствата, които й беше причинил, те я бяха обичали, макар че беше различна от тях и тя също ги обичаше. Ядосана и със засегнато чувство на гордост, тя реши, че няма да се отрече от хората, които я бяха обичали.
— Живеят на полуострова в Беранско море — отговори Айла.
— Полуострова? Не знаех, че там живеят хора. Тази територия е плоска… — Толи спря. Не можеше да бъде!?
Не само тази жена беше направила връзката. Рошарио затаи дъх и напрегнато гледаше Доландо, за да види дали той е свързал нещата, като същевременно не искаше да се издаде, че е забелязала нещо необичайно. Странните имена, трудни за произнасяне — дали не бяха имена, дадени от нея на други животни? Но тя каза, че жената, която я е отгледала, я е учила да лекува. Коя жена би избрала да живее с тях, особено ако познава лечителството? Дали един шамуд би живял с плоскоглавци?