Тя се поскита по тесните пътечки през дълбоките пещери и в момента, в който видя Креб и другите мог-ъри, вече не можеше да се върне, дори и да се беше опитала. Тогава се случи. По някакъв начин Креб усети, че тя е там, и я взе с тях назад при спомените. Ако не беше го направил, тя щеше винаги да си бъде обикновена и безполезна; но в онази нощ се случи нещо, което промени и него. Той вече никога не можа да бъде Мог-ърът, вече нямаше нагласа за това — до онзи последен път.
Тя носеше малко от този корен със себе си, когато напускаше Клана. Беше в лечителската й чанта, в свещената червена торбичка и Мамут стана много любопитен, когато му каза за корена. Но той нямаше силата на Мог-ър или може би растението влияе различно върху Другите. И тя, и Мамут бяха изтеглени в черна пустота и почти не се върнаха оттам.
Тя седеше, взираше се в привидно безвредното растение, което можеше да бъде превърнато в нещо толкова мощно, и си спомняше своя опит. Внезапно я полази хладна тръпка и усети тъмна сянка от минаващия отгоре облак, а после не просто си спомняше, а наново изживяваше онова странно пътешествие с Мамут. Зелените гори се отдалечиха и изчезнаха, тя се беше върнала обратно в спомена за затъмнената землянка. В гърлото си усещаше хлад и растящата спора на древните праисторически гори. Усети, че с голяма скорост се движи към странни светове заедно с Мамут и почувствува ужаса на черната пустота. После съвсем слабо, много отдалеч, тя чу гласа на Джондалар — пълен със страх и любов — да я вика, дърпаше рамото й, заедно с Мамут, с безграничната сила на своята любов и потребност от нея. След миг тя вече се върна, усещаше се изстинала до кости в топлината на лятното слънце. — Джондалар ни върна обратно — каза тя на глас. Тогава не го знаеше. Когато отвори очи, беше видяла него, но после той се отстрани и Ранек беше този, който й подаде топло питие, за да се сгрее. Мамут й беше казал, че някой им е помогнал да се върнат. Тя не беше разбрала, че е Джондалар, но изведнъж го осъзна, почти като по предопределение да знае това!
Възрастният мъж й беше казал никога повече да не използува корена, но наред с предупреждението, беше я посъветвал, ако случайно реши да го направи, винаги да има до себе си човек, който да я върне обратно. Беше й казал, че коренът е направо смъртоносен. Можеше да отнеме духа; тя можеше завинаги да се загуби в пустотата и да не може да се върне при Голямата Земя Майка. Тогава, разбира се, за нея бе без значение — тя нямаше повече корени. Бяха ги употребили всичките с Мамут. Но сега пред нея беше същото растение.
Това, че се намира пред нея, не е достатъчна причина да го вземе, мислеше си. Ако го остави, никога няма да се тревожи, че ще го използува пак и ще загуби духа си. Бяха й казали, че питието е забранено за нея. То беше за мог-ърите, които се занимаваха със света на духовете, а не за знахарки, които трябва само да им го приготвят; обаче тя го беше пила вече два пъти, И освен това Брод я беше проклел — що се отнасяше до Клана, тя беше мъртва за тях. Тогава кой може да й забрани сега?
Айла дори не се запита защо го прави, когато взе един счупен клон, внимателно изкопа с него корените на няколко стръка, без да ги повреди. Тя беше един от малкото хора, които познаваха свойствата му и знаеха как да ги обработят. Не можеше да ги остави. Не че имаше намерение да ги използува. Тя държеше най-различни видове билки, които можеше някога да влязат в употреба, но точно това растение беше нещо различно. Другите имаха различни приложения, дори магическата златна нишка на Иза можеше да помогне при рани и ухапвания, ако се приложеше външно. Но това растение, доколкото й беше известно, нямаше друго приложение. Коренът беше магическият дух.
— А, ето те. Започнахме да се тревожим — извика Толи, като видя Айла по пътеката. — Джондалар каза, че ако не се върнеш скоро, ще изпрати Вълчо да те търси.
— Айла, защо се забави толкова? — попита Джондалар.
— Толи каза, че се връщаш веднага — без да се усети, той говореше на Зеландони, от което тя разбра, че е разтревожен.