— Пътеката продължаваше надолу и реших да видя къде отива. После намерих няколко растения, които ми трябват — показа тя събраните листа. — Тази местност много прилича на мястото, където израснах. Не съм виждала някои от тези растения, откакто тръгнах да пътувам.
— Какво толкова важно има сред тях, че трябваше точно сега да ги береш? Онова за какво служи? — попита Джондалар, като сочеше златната нишка.
Айла вече го познаваше достатъчно, за да прецени, че гневният му тон идва от неговата тревога, но въпросът я изненада.
— За… за ухапвания и ужилвания — отвърна тя смутена и объркана. Звучеше като лъжа; макар че казваше истината, тя не беше пълната.
Айла беше отгледана като жена от Клана, а жените в Клана не можеха да откажат да отговорят на пряк въпрос, особено зададен от мъж, но Иза много строго я беше предупредила да не казва на никого, и по-точно на мъж, каква е магическата сила на златния конец. Самата Иза едва ли би могла да не отговори изчерпателно на въпроса на Джондалар, но нямаше и да й се наложи. Никой мъж от Клана нямаше право да пита една лечителка за нейните билки и треви.
Можеше да даде това лекарство, ако смяташе, че е подходящо. Иза й беше казала, че хората, особено мъжете, не бива да разберат, че тя знае как да победи най-силните духове и да предотврати бременност. Това тайно знание беше разрешено само на лечителките.
Внезапно една мисъл осени Айла. Ако то можеше да попречи на Нея да благослови една жена, тогава можеше ли магическото лекарство на Иза да бъде по-силно от Майката? Как е възможно това? Но щом Тя е създателка на всички растения на земята, значи е имала нещо предвид, за да го направи! Трябва да го е създала, за да помага на жените, когато е трудно или неудобно да бъдат бременни. Но тогава защо повечето жени не го знаят? А може би го знаеха. След като растеше толкова наблизо, сигурно жените Шарамудои го познаваха. Можеше да ги пита, но дали ще й кажат? А ако Майката го е предназначила за жените, няма ли да е по-правилно да им каже? В главата на Айла се блъскаха въпроси, но не намираше отговорите им.
— Защо пък сега трябва да събираш растения за ужилвания и ухапвания? — питаше Джондалар, а тревогата не изчезваше от очите му.
— Не исках да ви тревожа — усмихна се Айла, — просто околността тук ме кара да се чувствувам у дома, исках само да я поразгледам.
Той също се усмихна.
— И си намерила и малко къпини за закуска, нали? Сега знам защо се забави. — Беше забелязал смущението й, но остана доволен, защото си мислеше, че е разбрал причината за забавянето й.
— Ами, да… хапнах малко. Може после да отидем да наберем за всички. Сега са толкова зрели и хубави. Има и други неща, които искам да видя.
— Имам чувството, че щом си тук, ще оберем всички къпини, Айла — каза Джондалар, докато целуваше лилаво оцветените й устни.
Той беше така успокоен, че тя е добре, и толкова доволен от себе си, като мислеше, че я е заловил в нейната слабост към сладки дребни плодове, че тя можа само да му се усмихне и да го остави да мисли, каквото иска. Тя наистина обичаше сладки плодове, но истинската й слабост беше той, и внезапно я изпълни такава топла любов към него, че й се прииска да го прегръща, да го докосва, да му даде Удоволствие и да вземе от него. Очите й издаваха всичките й чувства; неговите прекрасни сини очи им отвърнаха, но с малко повече сдържаност. Тя усети бодване дълбоко в себе си и реши, че трябва да се вземе в ръце.
— Как е Рошарио? — попита. — Събуди ли се вече?
— Да, и казва, че е гладна. Каролио дойде от пристана и ни готви нещо, но решихме да изчакаме и ти да се върнеш.
— Ще отида да видя как е, а после искам малко да поплувам — каза Айла.
Когато стигна жилището, оттам излизаше Доландо, а след него Вълчо — хвърли се към нея, постави лапи на раменете й и я близна по лицето.
— Вълчо, слез долу! Ръцете ми са заети.
— Радва се, че те вижда — каза Доландо. Поколеба се, после добави: — И аз също. Рошарио има нужда от теб.
Посланието беше не любезност, а no-скоро, че той не би искал тя да страни от жена му заради неговото избухване. Тя го разбра още когато я прие в жилището вечерта, въпреки че той не беше го изрекъл.
— Имаш ли нужда от нещо? Какво да донеса? — попита той, като видя пълните й ръце.
— Искам да изсуша растенията. Ще ми е необходима една решетка. Мога да си направя, но ще ми трябват дърва и пръчки, и нещо за връзваме.
— Май че имам нещо по-добро. Шамуд използваше такива решетки да суши растенията и знам къде да ги намеря. Ще вземеш ли от неговите?
— Ще бъде чудесно, Доландо.
Той кимна и тръгна, a тя влезе. Усмихна се, като видя Рошарио седнала в леглото остави растенията и седна до нея.