— Не знаех, че Вълчо пак ще влезе. Нали не те е притеснявал?
— Не, сигурна съм, че дойде да ме пази. Първия път влезе през вратата — научил се е как и веднага дойде до мен. Потупах го, а той отиде и застана в ъгъла си. Знае си мястото! — обясни Рошарио.
— Добре ли спа? — попита Айла, като опъна ръката на жената и я подпря по-удобно с кожите.
— По-добре, отколкото от падането досега. Особено след като си поговорихме с Доландо — каза тя. Погледна високата руса жена, чужденката, доведена от Джондалар, която беше поразбъркала живота им и беше предизвикала толкова много промени за кратко време. — Той всъщност не мислеше наистина това, което ти наговори, Айла, но беше разстроен. Живее със смъртта на Доралдо от години, без да може да се примири и да я забрави. Не знаеше всички обстоятелства от онази нощ. Сега се опитва да подтисне многогодишната омраза към тези, за които е бил убеден, че са зли животни, да приеме всичко, свързано с тях, включително и теб.
— А ти, Рошарио? Бил е твой син.
— Аз също ги мразех, но тогава умря майката на Джетамио и ние я приехме при нас. Тя не го замести напълно, но беше зле, имаше нужда от много грижи, така че нямах време да се оттам на скръбта си. Чак когато я почувствувах като моя истинска дъщеря, тогава се поуспокоих. Доландо също заобича Джетамио, но за мъжете момчетата имат особено значение. Не можа да преодолее загубата на Доралдо точно във времето, когато беше достигнал зрялост и животът беше пред него. — В очите на Рошарио имаше сълзи. — Сега и Джетамио я няма. Дори изпитвах страх да приемем Дарвало — да не би и той да умре млад.
— Никога не е лесно да загубиш син… нито пък дъщеря — каза Айла.
Рошарио като че забеляза болка да припламва в очите на младата жена, но тя стана и отиде до огъня да приготвя отварите. Когато се върна със своите странни панички, Рошарио се замисли, че никога не беше виждала точно такива. По тях нямаше никакви орнаменти и украса, бяха гладки и чисти, а не както при Шарамудои целите изпъстрени с гравюри.
— Сега усещаш ли някаква болка? — попита Айла, докато й помагаше да легне.
— Малко, но не толкова, колкото преди — отговори тя, докато младата жена развиваше превръзките.
— Мисля, че отокът спада — каза Айла, като преглеждаше ръката. — Това е добър признак. Ще сложа пак шините, за да можеш да ставаш, ако поискаш. А лапата ще сложим довечера. Когато спре отичането, ще те превържа с брезова кора и ще я оставим, докато оздравееш напълно. Поне една луна и половина — обясни тя, докато махаше кожата и — оглеждаше разнасящите се белези от манипулациите.
— Брезова кора ли? — учуди се Рошарио.
— Когато се потопи в гореща вода, става мека и лесно й се придава форма, каквато е нужно. После изсъхва и се втвърдява, така че ще държи ръката ти стегната, за да остане права костта, дори и когато започнеш повече да се движиш.
— Искаш да кажеш, че ще мога да ходя и да правя нещо, вместо само да лежа? — Усмивката й беше доволна.
— Ще си служиш само едната си ръка, но няма причина да не стоиш на двата си крака. Всъщност болката те е задържала на легло.
Рошарио кимна.
— Така е.
— Има само едно нещо, което искам да опиташ, преди да върна превръзките. Раздвижи пръстите си — може и малко да боли.
Айла се опитваше да не издава загрижеността си. Ако нещо пречеше да се движат пръстите, значи Рошарио ще може само частично да си служи с ръката. И двете напрегнато гледаха ръката, и двете се усмихнаха облекчено, когато тя раздвижи първо единия, после и другите пръсти.
— Чудесно! — каза Айла. — Сега можеш ли да ги сгънеш?
— Разбира се, усещам ги — каза тя и ги сви.
— Много ли те боли, когато ги свиваш в юмрук?
— Е, боли, но не много.
— Много хубаво! А колко можеш да си движиш ръката? Можеш ли да я свиеш в китката?
Рошарио се намръщи от усилието и задиша през зъби, но сви китката напред.
— Достатъчно — каза й Айла.
И двете се обърнаха, когато Вълчо оповести идването на Джондалар с лай, подобен на покашляне; усмихнаха му се.
— Идвам да питам дали мога да направя нещо. Искате ли да помогна на Рошарио да излезе? — Погледна ръката, но бързо отклони поглед. Подутото нещо не му се видя окуражаващо.
— Засега няма нужда от нищо, но през следващите дни ще ми трябват широки парчета брезова кора. Ако видиш подходящо голямо дърво, запомни го и ми го покажи. За да бъде ръката неподвижна, докато заздравява — говореше Айла, като слагаше обратно шините.
— Не си ми казвала за какво беше това движене на пръстите, Айла — какво означава? — попита Рошарио.
Тя се усмихна.
— Означава, че с добър късмет ще можеш да използваш пълноценно ръката си отново, или поне почти.