— Това наистина е чудесна новина! — каза Доландо. Той беше чул последните думи на влизане в жилището; държеше решетка, а Дарвало я подкрепяше от другата страна. — Тази ще стане ли?
— Да, благодаря ти, че я внесе тук. Някои растения трябва да се сушат на сянка.
— Каролио казва, че закуската е готова — каза младежът. — Иска да знае навън ли ще се храним, понеже денят е много хубав.
— Аз бих искала — отговори Рошарио, като гледаше към Айла, — ако мислиш, че може.
— Нека само да стегна шината и после можеш да идеш навън, а Доландо ще ти помогне — каза тя. Усмивката на водача беше необятна! — И ако никой няма нещо против, аз бих поплувала преди закуска.
— Сигурен ли си, че това нещо е лодка? — питаше Маркено, докато помагаше на Джондалар да подпре кръглата стягаща рамка по дължина на стената до дългите пръти. — Как управляваш това корито?
— Не е лесно като на твоите лодки, но служи главно за прекосяване на реки, а греблата са достатъчни, за да се движиш напред. Разбира се, ние просто я закачаме за конете и оставяме тях да теглят — обясни той.
И двамата погледнаха към поляната, където Айла се занимаваше с Уини. Рейсър стоеше отстрани, малко преди това разресан от Джондалар — той беше забелязал, че оголените места отново се покриват с косми. Айла беше излекувала очите и на двата коня. Сега, далеч от мушички и други дразнители, те явно се чувстваха по-спокойни.
— Най-изненадващи са конете — каза Маркено. — Никога не съм си представял, че ще искат да стоят при хора, а на тези двата даже им е приятно. Макар че, да си призная, отначало повече ме изненада вълкът.
— Сега повече си свикнал с Вълчо. — Айла го държеше около себе си, за да не уплашат хората повече от него, отколкото от конете.
Видяха Толи да отива при Айла, а Шамио и Вълчо тичаха след нея.
— Шамио просто е влюбена в него. Погледни я! Аз бих се страхувал, че ще я разкъса, а на нея не й минава през ум — играят си двамата.
— Конете също са игриви, а не можеш да си представиш пък какво е да яздиш жребеца. Искаш ли да опиташ? Макар че тук няма достатъчно място да потича на воля.
— О, Джондалар, стига ми, че се возя на лодки — каза Маркено. И добави при появата на един мъж на края на скалата: — Ето, Карлоно идва. Нека Айла се повози на лодка.
Приближиха се към конете, после застанаха на скалата и се загледаха надолу към Голямата Майка Река.
— Наистина ли мислиш, че тя трябва да слезе чак там? Изглежда малко страшничко. Дори за мен. От доста време не съм слизал.
— Каза, че искаш да я повозиш на истинска лодка, Джондалар — каза Маркено. — А може да иска да види и нашия пристан.
— Слизането до него не е толкова трудно — обади се Толи. — Има място за краката и въжета да се държи. Ще й покажа как.
— Няма нужда да слиза, ще я спуснем с един кош, както пуснахме мен първия път.
— Най-добре ще е така — каза Джондалар. — Ела с мен долу да изпратим кошницата.
Докато ги слушаше, Айла гледаше надолу към реката и опасната пътека за слизане — пътеката, по която беше паднала Рошарио, макар че я познаваше добре. Видя въжетата с възли по тях, подсигурени с дървени подпори в пукнатините на скалата — започваха отгоре, оттам, където стояха сега. Част от стръмната пътека беше измита от течащия надолу поток.
Карлоно прекрачи с лекота, хвана едно от въжетата, а кракът му намери първото стъпало. Джондалар леко залитна, пое дъх дълбоко, после тръгна надолу след него малко по-бавно и по-внимателно. Маркено с Шамио на ръце вдигна едно навито въже, което беше закачено за скалата, и го хвърли надолу. Айла се чудеше какъв ли материал използваха за въжета — това бяха най-дебелите и най-тежките, които някога беше виждала.
След малко се показа Карлоно с края на хвърленото въже в ръце. Започна да го тегли нагоре и накрая му се показа голям, широк кош. Айла отиде да го погледне по-отблизо. Както въжетата, така и той беше много стабилен. Имаше плоско, оплетено дъно, подсилено и заздравено с дървени летви, а стените му бяха отвесни, като ограда. Беше елипсовиден и достатъчно голям в него да легне човек или средно голяма пъстърва. Най-голямата пъстърва по тези места — един от двата вида, които се въдеха в реката и нейните притоци — можеше да достигне до девет метра на дължина и тегло около хиляда и четиристотин килограма.
Кошницата се завързваше с две въжета, прекарани през четири халки от някаква нишка, по две на всяка дълга страна, и после кръстосани да минат през всички халки. Четирите края на въжетата се събираха накрая в голям тежък клуп отгоре, а въжето, което беше хвърлено преди малко, беше завързано в този клуп.