— Качвай се, Айла. Ние ще държим здраво и ще те спуснем долу — каза й Маркено и направи всички приготовления за спускането на кошницата.
Тя се поколеба и Толи й предложи:
— Ако предпочиташ да, слизаш по пътеката, ще ти покажа как. Аз не обичам да се качвам в коша.
Айла погледна стръмнината. Никой от двата начина не беше особено привлекателен, но накрая реши:
— Този път ще опитам с коша.
Тя влезе в него, седна на дъното и се хвана за ръба — там, където мястото беше оцветено бяло.
— Готова ли си? — попита Карлоно.
Тя обърна само главата си и кимна.
— Спускай, Маркено!
Младият мъж започна да отпуска въжето там, където държеше, а Маркено направляваше коша с други въжета. Спускането беше бавно. Съоръжението им за транспортиране на доставките или на хора беше просто, но действуваше безотказно. Това зависеше от мускулната сила. Самият кош пък беше съвсем лек, така че дори само един човек можеше да издигне или спусне сравнително голям товар. Ако пък хората бяха повече, можеха да се транспортират дори големи вещи и товари.
Когато премина над първия стръмен ръб на скалата, Айла затвори очи и се вкопчи в коша, а сърцето й биеше в ушите. Но после усети, че се спуска съвсем бавно, и отвори очи. Така можа да огледа чудото, разстлано под нея! Гледката отвисоко беше нещо неповторимо и може би това изживяване никога нямаше да се повтори.
Както висеше над огромната течаща река близо до стръмната стена на прохода, на Айла й се струваше, че се рее във въздуха. Скалата на отсрещния бряг на реката беше на малко повече от миля, но изглеждаше по-близо. Този участък от реката беше сравнително прав, без извивки, така че като погледна на изток и на запад, тя усети нейната мощ. Когато почти достигна пристана, тя погледна нагоре: видя малко бяло облаче на ръба на скалата и две фигури — едната съвсем малка — и вълка, които гледаха надолу към нея. Помаха им. После се приземи с лек удар, докато все още гледаше нагоре.
Видя усмихнатото лице на Джондалар и му каза:
— Беше изключително!
— Много е забавно, нали? — помогна й той да излезе. Чакаше я тълпа хора, но по-интересна й беше околността.
Усети люлеещо движение под краката си, когато от коша стъпи на дървените дъски, и се досети, че са върху водата. Беше доста голям пристан — на него можеха да се поберат няколко малки жилища и да остане и свободно място.
Имаше и огън, запален върху пясъчник и обграден със скални камъни.
За плаващата конструкция бяха завързани няколко от интересните лодки, които беше гледала отгоре. Хората ги използваха, за да слизат надолу по реката. Бяха различно големи и нямаше две с еднакъв размер; някои ставаха за един човек, други — за доста повече.
Айла се огледа и видя две големи лодки, които я стреснаха. Носовете им бяха изработени във формата на големи чудновати птици, по тях бяха очертани странни геометрични знаци — взети заедно, те изглеждаха като пера. Близо до ватерлинията бяха изрисувани още и много очи. Най-голямата лодка имаше платно. Тя обърна поглед към Джондалар да изрази учудването и възхищението си, но видя, че очите му са затворени, а челото му сбръчкано от мъка, и се досети, че тази лодка сигурно има някаква връзка с брат му.
Нямаха време за размишления. Хората ги избутваха, нетърпеливи да покажат на посетителката своите необикновени лодки и опитност в плаването. Айла видя, че носят нещо като стълба за връзка между пристана и лодката. Побутнаха я нататък и тя се сети, че трябва да върви по нея. Повечето хора се изкачиха, като с лекота балансираха дори когато пристанът и лодката се заклащаха в различни посоки, но Айла беше благодарна за подадената ръка на Карлоно.
Седна между Маркено и Джондалар под платното на една дълга пейка. Другите хора седнаха на пейки пред и зад тях, а някои хванаха гребла с дълги дръжки. Преди да усети, те вече бяха хвърлили на брега въжетата, които досега държаха лодката, и бяха стигнали в средата на реката.
Каролио, сестрата на Карлоно, пееше на носа на лодката със силния си висок глас; мелодията беше ритмична и като че изтичаше и се разливаше от течащата мелодичност на Голямата Майка Река. Айла гледаше очарована гребците, учудена от координацията в движенията им, подчинена и на мелодията; беше поразена от това колко леко и гладко се плъзгат нагоре срещу течението.
При един завой на реката двете скални стени на прохода силно се сближаваха. Между тях, като че изригващ от дълбините на необятната река, силният шум на водата беше още по-голям. Айла усети, че въздухът е по-хладен и влажен и навлиза в ноздрите й с пълния мирис на реката, на зараждащия се и изгасващ в нея живот — така различен от острите сухи аромати на равнините.