Когато проходът отново се разшири, от двете страни се появиха и дървета.
— Тук става малко по-познато — каза Джондалар. — Там отпред не е ли мястото, където се строят лодки? Ще спрем ли там?
— Сега не. Ще отидем и ще обиколим „Половин Риба“.
— Какво е „Половин Риба“? — запита Айла.
Един мъж, който седеше отпред, се обърна и леко се усмихна. Това беше мъжът на Каролио.
— Питай него — каза той и посочи с поглед мъжа до себе си. Айла видя как Джондалар се изчервява от смущение.
— Там той стана наполовина мъж от Рамудои. Не ти ли е разказвал?
Няколко души се засмяха.
— Разкажи ти, Бароно, няма да ти е за пръв път, нали? — каза Джондалар.
— Така е. Това е любимата му история — обади се Маркено. — Каролио казва, че й е омръзнало да я слуша. Но той обича да разказва хубави истории, независимо за кой път е.
— Е, признай, че беше смешно, Джондалар — каза Бароно. — Но по-добре ти да я разкажеш.
Джондалар се усмихна насила.
— За всички други — може би.
Айла го гледаше с неразбираща усмивка.
— Тъкмо се учех да управлявам малка лодка — започна той. — Имах харпун — копие за риба — и тръгнах нагоре по реката; видях една пъстърва пред мен. Мислех си, че е добра възможност да уловя първата си риба, без да ми дойде наум как ще я извлека на сушата сам или какво може да се случи с такава малка лодка.
— Тази риба му промени живота! — не можа да се сдържи Бароно.
— Дори не бях сигурен, че ще мога да уцеля някоя риба, не бях свикнал с копие, което има въже — продължи Джондалар. — Трябваше да помисля какво щеше да се случи, ако я бях уцелил.
— Не разбирам — каза Айла.
— Ако ловуваш на сушата и прободеш животно с копие, например сърна, дори и само да я раниш, и копието падне, можеш да я преследваш — обясни Карлоно. — Но не можеш да преследваш риба във водата. Харпунът има шипове, извити в обратна посока и здраво въже, така че като прободеш рибата, харпунът остава в нея, а въжето ти помага да не я загубиш във водата. Другият край на въжето може да се завърже за лодката.
— Пъстървата, която той уцелил, го повлякла нагоре по течението, и него, и лодката — отново се намеси Бароно. — Ние бяхме по-назад на брега и го видяхме как се носи, хванат за въжето, а то — вързано за лодката. В живота си не съм виждал някой да се движи толкова бързо. Това беше най-смешното нещо! Джондалар си мислеше, че е хванал рибата, обаче всъщност тя беше хванала него.
Айла се смееше заедно с всички.
— Когато рибата най-после загуби доста кръв и умря, бях стигнал доста нагоре по течението — продължи той. — Лодката беше почти разкисната и с плуване се добрах до брега. В суматохата лодката тръгна обратно надолу, но рибата се закачи в един водовъртеж близо до сушата. Издърпах я оттам. После усетих колко съм изстинал, а си бях загубил и ножа, та не успях да насека дърва за огън. И тогава се появи един плоскоглав… един… младеж от Клана.
Очите на Айла се разшириха от изненада! Историята придобиваше друго значение.
— Той ме заведе до своя огън. Там имаше една по-възрастна жена от неговия лагер. Тя ми даде една вълча кожа, защото целият треперех. След като се стоплих, се върнахме обратно при реката. Пло… младежът поиска половината риба и аз с радост му я дадох. Той я разряза на две, по дължина, и си взе своята половина. Всички, които ме бяха видели да прелитам край тях, дойдоха да ме търсят. На тях им е смешно, но аз бях страшно щастлив, че ги виждам.
— Е, трудно е за вярване, че онзи плоскоглавец сам е отнесъл своята половина от рибата. Помня, че трима-четирима души трябваше да носят твоята — каза Маркено. — Беше много голяма пъстърва.
— Мъжете от Клана са силни — каза Айла, — но не знам да има хора от Клана в тази област. Мислех, че живеят само на полуострова.
— Имаше няколко души и от другата страна на реката — каза Бароно.
— Какво стана с тях? — попита тя.
Хората в лодката сведоха очи или гледаха встрани притеснено. Най-после Маркено проговори:
— След като Доралдо умря, Доландо събра голяма група хора и ги подгониха. После… повечето от тях… изчезнаха… сигурно са напуснали мястото.
— Покажи ми го пак — каза Рошарио, като искаше да пипне със своите ръце. Сутринта Айла й беше сложила брезови кори на ръката. Макар и не още съвсем изсъхнал, материалът беше достатъчно твърд и държеше здраво. Рошарио се наслаждаваше на по-голямата свобода на ръката си, но Айла още не й разрешаваше да работи с нея.
Седяха с Толи отпред на слънце под няколко навеса от кози кожи за сянка. Айла беше извадила нещата си за шиене и им показваше инструмента за прокарване на нишка, който бе измислила с помощта на Лъвския бивак.