— Не зная, Толи, но трябва да опитам. Дори и да не могат да помогнат, мисля, че Мартона и останалите роднини ще искат да научат колко щастлив е бил с Джетамио, с теб, с Маркено. Майка ми би харесала Джетамио, сигурен съм, както и теб, Толи.
Жената се зарадва от думите му въпреки разочарованието си.
— Тонолан направи голямо Пътуване — то беше само неговото Пътуване. Аз просто го следвах, за да му помагам. Искам да разкажа за неговото Пътуване. Той пропътува целия път до края на Великата Майка Река, нещо повече, намери тук място с хора, които го обичаха. Този разказ заслужава да бъде чут.
— Джондалар, струва ми се, че още се опитваш да последваш брат си, да го откриеш и пазиш дори на оня свят — каза Рошарио. — Ако трябва да направиш точно това, можем само да ти дадем нашите добри пожелания. Мисля, че Шамуд би казал да следваш своя собствен път.
Айла размисляше върху стореното от Джондалар. Предложението от Толи и Шарамудои да станат част от тях не беше повърхностно. Беше щедро и въпрос на чест, така че беше трудно да му се откаже. Само силната необходимост да се постигне някаква no-висша цел, да се следва по-неотменимо повеление, можеше да направи отказа приемлив. Джондалар беше избрал да не споменава, че макар да ги смяташе за роднини, не по тях изпитва носталгия, а частично изложената истина даде достойно и чисто лице на отказа.
В Клана да не се спомене нещо, беше приемливо, за да има все пак някаква лична, свобода в едно общество, където е трудно да се скрие каквото и да било, понеже емоциите и мислите можеха много лесно да се прочетат по жестовете, мимиката или изражението. Джондалар беше избрал да покаже нужното уважение. Тя имаше усещането, че Рошарио подозира истината, че приема извинението му по същата причина, по която той го даваше. Айла не беше много наясно с прикритите послания, а искаше да помисли по въпроса, защото проумя, че едно толкова великодушно предложение към тях можеше да има повече от една страна.
— Колко ще останеш, Джондалар? — попита Маркено.
— Извървяхме повече път, отколкото бях предвидил за това време. Не очаквах да стигнем дотук преди есента. Смятам, че благодарение на конете се движим по-бързо от обичайното, но все пак ни остава още доста път, а ще имаме и много още препятствия. Бих искал да тръгнем колкото се може по-скоро.
— Джондалар, не можем да тръгнем толкова бързо — възрази Айла, — не мога да замина, докато не оздравее ръката на Рошарио.
— Кога ще стане това? — леко се намръщи той.
— Казах и на Рошарио, най-малко една луна и половина.
— Много дълго е. Не можем да останем толкова.
— А колко? — попита тя.
— Съвсем малко.
— Но кой ще свали брезовата кора? Кой ще знае кога трябва да го направи?
— Изпратили сме човек да повика един шамуд — обади се Доландо.
— Друг лечител няма ли да знае?
— Би трябвало — каза Айла, — но трябва да говоря с него. Джондалар, не можем ли да изчакаме поне докато той пристигне?
— Ако не е много, но може би е по-добре да кажем и на Доландо или Толи какво трябва да се прави, за всеки случай.
Джондалар разчесваше Рейсър — стори му се, че космите по кожата му растат по-бързо и се сгъстяват. Сутринта като че беше усетил особен аромат във въздуха и жребецът изглеждаше особено възбуден.
— Мисля, че и двамата сме доста нетърпеливи да тръгнем, Рейсър — заговори му той. Жребецът обърна уши към него, като чу името си, а Уини се доближи и ги докосна с муцуна. — И ти искаш да тръгнем, нали, Уини? Това наистина не е място за коне. Трябва ви повече простор за тичане. Ще го припомня на Айла.
Потупа още веднъж Рейсър по хълбока, после тръгна към жилищата. Рошарио е доста по-добре, помисли си, когато я видя да седи отпред и да шие с една ръка с помощта на иглата на Айла.
— Знаеш ли къде е Айла? — попита я.
— С Толи отидоха някъде с Вълчо и Шамио — мисля, че там, където правят лодките, но Толи искаше да покаже на Айла Дървото на Желанията и да отправи молитва за леко раждане и здраво бебе. На Толи започна вече да й личи благословията от Майката — отвърна Рошарио.
Джондалар се отпусна до нея.
— Имам да те попитам нещо за Серенио. Чувствах се зле, че я изоставям така… Беше ли щастлива, когато замина оттук?
— Беше разстроена и много нещастна отначало. Каза, че си й предложил да останеш, но тя те накарала да тръгнеш с Тонолан. Той повече се нуждаел от теб. После ненадейно пристигна братовчедът на Толи. Приличат си по много неща; и той като нея говори каквото мисли.
Джондалар се усмихна.
— Те са такива.
— И той прилича на нея. Около една глава е по-нисък от Серенио, но е силен. Той също бързо взе решение. Погледна я, каза, че е точно за него — наричаше я „красивата ми върба“ — на езика Мамутоите. Не ми се вярваше, че ще я убеди, даже му казвах да не се и опитва — е, не че можех да го спра, но смятах, че е безнадеждно, едва ли щеше да хареса друг след теб. И после един ден ги видях да се смеят заедно и разбрах, че съм сгрешила. Тя като че ли се беше събудила за живот след дълга зима. Цъфтеше! Не бях я виждала толкова щастлива с първия мъж, от когото роди Дарво.