— Тези думи значат за мен много, Рошарио, толкова мило ни каниш… особено при отношенията на Доландо и Айла… нейният произход…
Тя спря и погледна високия мъж.
— Това те мъчи, нали?
Джондалар се изчерви.
— Да — призна. — Е, вече не но като знам отношението на Доландо към тях и все пак я приема… не мога да ти го обясня. Това ме успокоява. Не искам тя да бъде наранена. И без това доста е преживяла.
— Все пак е доста силна — отбеляза Рошарио, като забеляза загрижената бръчка и тревогата в очите му. — Дълго те нямаше тук, Джондалар. Опознал си други народи, други обичаи, дори други езици. Твоят народ може вече да те е забравил — ти си съвсем различен дори от човека, който тръгна оттук, и е възможно и те да не са онзи народ, който ти познаваш. Вие мислите едни за други като такива, каквито сте били преди време.
— Много се тревожех за Айла, а за това не съм се сещал, но ти имаш право. Доста време мина. Дори тя може би ще се нагоди по-лесно. Те са непознати за нея и бързо ще свикне, както винаги…
— А ти живееш с очакванията си — каза Рошарио и спря, преди да влязат в жилището. Винаги сте добре дошли тук и двамата!
— Благодаря ти, но все пак дълъг път ни предстои. Не можеш да си представиш колко дълъг, Рошарио!
— Прав си, не мога. Но ти можеш, а и си пътувал доста и си свикнал. Ако все пак решиш, че искаш да се върнеш, няма да е толкова дълъг.
— За човек, който никога не е мечтал за дълго Пътешествие, вече доста пропътувах — каза Джондалар. — Щом веднъж се прибера, край на Пътешествията. Права беше, като каза, че е време да се установя някъде. Но може би ще ми е по-лесно, ако знам, че имам избор.
Като отместиха кожата от входа, видяха вътре Маркено.
— Къде е Айла? — попита Джондалар.
— С Толи отидоха да приберат изсушените растения. Не ги ли видя, Рошарио?
— Ние идваме от полето. Мислех, че тя е тук — каза Джондалар.
— Да, беше. Говореше на Толи за някои от растенията. Откакто вчера тя прегледа ръката ти и започна да обяснява какво да се прави с нея, говорят само за растения и кое за какво е. Тази жена знае доста, Джондалар.
— Знам. Не разбирам само как помни всичко.
— Тази сутрин излязоха и се върнаха с пълни кошници. Бяха набрали всякакви видове. Дори малки люспички. Сега тя обяснява как се приготвят. Срамота е да си заминете, Джондалар. Айла ще липсва на Толи. На всички ни ще липсвате и двамата.
— Не е толкова лесно да си отидем, но…
— Зная. Тонолан. А, сега се сещам. Ще ти дам нещо. — Маркено стана и започна да рови в едно сандъче с разнообразни инструменти от дърво, кост и рога.
Извади странен предмет, направен от клон на еленов рог, с дупка точно на мястото, където е бил свързан с долния клон от рогата. Беше покрит с украса, но не с геометрични и стилизирани форми на птици и риби, характерни за Шарамудои. По него имаше красиви, почти като живи животни — сърна и дива коза. Нещо в тях накара Джондалар да потръпне. Разгледа го по-внимателно и застина.
— Това е точилото за връх на копие на Тонолан! — пророни едва. Колко пъти беше гледал брат си как работи с него! Дори си спомни кога Тонолан го направи.
— Мислех, че може би го искаш за спомен. А може и да ти е от полза, когато търсиш духа му. Освен това, когато му осигуриш… на духа… спокойствие, той може да си го поиска — довърши Маркено.
— Благодаря ти, Маркено — каза Джондалар, като взе инструмента и го загледа. Беше толкова тясно свързан с брат му!
— За мен това означава много! — претегли го в ръка, усещайки в тежестта му присъствието на Тонолан. — Може би си прав. Много от него е тук, усещам го.
— Имам нещо да дам на Айла, и най-добре е сега — каза Рошарио и излезе. Джондалар тръгна с нея.
Когато Рошарио влезе в жилището, Айла и Толи като че се сепнаха, но съмнението за нещо тайно се разсея от дружелюбните им усмивки. Тя отиде зад тях и взе от полицата едно пакетче.
— Това е за теб, Айла — каза Рошарио, — за това, че ми помогна. Увих го добре, за да се запази чисто през пътя. А после можеш да използваш обвивката за кърпа.
Айла, изненадана и доволна, развърза пакетчето и разви меките кожи; под тях имаше друга кожа, жълта, украсена с мъниста и топченца. Тя я вдигна и затаи дъх от възхищение — по-красива туника не беше виждала. Под нея имаше панталон за жена, изцяло украсен отпред в стил с туниката.
— Рошарио! Толкова е красиво! Не съм виждала по-прекрасен костюм. Прекалено е хубав, за да бъде обличан — каза Айла. После го остави долу и прегърна жената. За първи път от пристигането им Рошарио забеляза особения акцент на Айла, особено при произнасянето на някои думи, но не й се стори неприятен.