— Надявам се, че ще ти стане. Защо не го изпробваш, за да те видим с него? — каза Рошарио.
— Наистина ли мислиш, че трябва? — попита Айла, като се страхуваше дори да го пипне.
— Трябва да знаем дали ти става, за да можеш да го облечеш за тържествената церемония с Джондалар, нали?
Айла се усмихна на Джондалар, развълнувана и щастлива, но не посмяла каже, че вече има годежна туника — подарък от жената на Талут, Нези от Лъвския Бивак. Нямаше да може да облече и двете в един ден, но все щеше да се намери друг специален случай за новия прекрасен тоалет.
— И аз имам нещо за теб, Айла. Не е толкова красиво, но пък е полезно. — Толи й подаде меки малки кожени парчета в торбичка за закачане на кръста.
Айла ги взе, като избягваше да гледа Джондалар. Знаеше за какво са.
— Как се сети, че ще ми трябват за времето на луната, Толи?
— Една жена винаги може да използува нови парчета, особено, когато пътува. А когато говорехме за подаръци, исках да измисля нещо малко, което да се носи лесно — обясни Толи своя полезен подарък.
— Чудесен е. Толкова полза ще имам от него. Много си грижовна, Толи. — Тя се обърна, за да прикрие сълзите си. — Много ще ми липсваш.
— Хайде сега, още не си заминала. Чак утре сутрин. Има много време за сълзи дотогава — намеси се Рошарио, макар че и нейните очи плуваха в сълзи.
Вечерта Айла изсипа всичко от двата си пътни коша, отбра необходимото и обмисли как да подреди нещата заедно с храната, която им дадоха. Джондалар също можеше да вземе една част, но при него нямаше много свободно място. Няколко пъти говориха за лодката, за да решат дали си заслужава да я носят по планината. Накрая решиха да я вземат.
— Как ще събереш всичко това в кошовете? — чудеше се Джондалар на купчината мистериозни пакетчета и вързопчета — всичките внимателно опаковани. Плашеше го количеството им. — Наистина ли всичките ще ти трябват? Например в това какво има?
— Всичките ми летни дрехи. Него мога да оставя, ако се наложи. Но трябва да имам какво да облека другото лято. Добре, че повече никога няма да опаковам зимни дрехи.
— Хм-м — промърмори той, като не можа да я обори, но все още разтревожен за багажа. Видя едно познато отпреди пакетче, но не знаеше какво има в него.
— Какво е това?
— Джондалар, не ми помагаш особено — каза Айла. — Защо не вземеш сандъчетата с храна от Каролио и да им намериш място при теб?
— Полека, Рейсър, успокой се — каза Джондалар, като придърпа въжето, служещо за юзда, и потупа жребеца по главата, после погали врата му, за да го успокои. — Усеща, че сме готови и няма търпение.
— Айла, ще дойде ей сега — каза Маркено. — Двете се сближиха много бързо. Толи плака снощи, иска й се да не тръгвате. Да ти кажа честно, и аз съжалявам, че заминавате. Обикалях, разговарях с хората тук, но досега не бях открил някого, с когото да се свържем, докато не дойдохте вие. Съвсем скоро ще трябва вече да сме намерили роднинска двойка. Сигурен ли си, че не искаш да промениш намеренията си?
— Не можеш да си представиш колко ми беше трудно да взема това решение, Маркено. Кой знае какво ще намеря, когато пристигна там. Сестра ми е пораснала и сигурно не ме помни. Нямам представа какво прави по-големият ми брат и дали е там. Само се надявам майка ми още да е жива — сподели Джондалар — … и Даланар, нейният мъж. Най-близката ми братовчедка сигурно вече е майка, но дори не знам дали има мъж. А ако има, може и да не го познавам. Сигурно много малко хора там ще са ми познати, а тук всички сте ми близки. Но трябва да тръгна за там.
Маркено кимна. Уини леко потропа с копито и те погледнаха нагоре. Рошарио, Айла и Толи с Шамио на ръце излизаха от жилището. Момиченцето искаше да слезе, за да се порадва на Вълчо.
— Не знам какво ще правя с Шамио, като си отиде Вълчо — каза Маркено. — Тя иска да е при нея непрекъснато. Даже ще спи до него, ако й разреша.
— Може би ще й намериш едно малко вълче — каза Карлоно, който току-що се беше върнал от пристана.
— Не съм мислил за това. Няма да е лесно, но може би ще успея да измъкна от някоя бърлога едно вълче — продължи Маркено. — Поне ще й обещая да се опитам. Трябва с нещо да я успокоя.
— Ако ще търсиш, гледай непременно да е малко — посъветва го Джондалар. — Вълчо още бозаеше, когато майка му умря.
— А Айла как го е хранила с мляко? — попита Карлоно.
— И аз съм се чудил за това — отговори Джондалар. — Тя казва, че едно бебе може да яде това, което яде и майка му, но трябва да е меко и да може да се дъвче. Тя правеше бульон, потапяше вътре мека кожа и му даваше да я смуче, а месото нарязваше на малки парченца. Сега той яде каквото и ние, но понякога обича сам да си улови нещо. Дори и на нас донася от улова си.