— А как го карате да прави, каквото вие искате от него? — запита Маркено.
— Айла отделя много време за това. Показва му, а после го кара да повтаря много пъти едно и също, докато свикне. Направо е изненадващо колко добре възприема и как се старае да й угоди и да я зарадва.
— Всички го виждаме. Смяташ ли, че това е заради нея самата? В края на краищата тя е шамуд — отбеляза Карлоно. — Дали всеки може да кара животните да го слушат?
— Ами ето, аз яздя Рейсър, а не съм шамуд — каза Джондалар.
— Не съм съвсем сигурен — засмя се Марлено. — Виждал съм те как се държиш с жени — можеш да накараш всяка от тях да направи каквото искаш ти.
Джондалар се изчерви. Не беше мислил по това досега. Айла се беше приближила и се чудеше на червенината по лицето му, но в този момент и Доландо дойде до тях и каза:
— Ще повървя малко с вас да ви показвам пътеката и най-добрия път през планината.
— Благодаря ти. Ще ни бъде от голяма полза — отговори Джондалар.
— И аз ще дойда — каза Маркено.
— Искам и аз — обади се Дарвало.
Айла го погледна и видя, че е облечен с ризата от Джондалар.
— И аз — каза Ракарио.
Дарвало го изгледа намръщен, като мислеше, че той гледа Джондалар, но срещна погледа му, насочен към него с обожаваща усмивка. Айла проследи промяната на изражението му от яд към учудване, после разбиране, докато накрая той се изчерви от изненадата.
Почти всички се бяха събрали на обичайното място в полето, за да кажат сбогом на гостите, и още няколко души изразиха желание да ги придружат донякъде.
— Аз няма да дойда — обърна се Рошарио към Айла и Джондалар, но ми се искаше да останете. И на двама ви желая добър път.
— Благодаря ти, Рошарио — каза той и я прегърна. — Може да имаме нужда от пожеланието ти много скоро.
— И аз ти благодаря, Джондалар, че доведе Айла. Не искам даже да си помисля какво щеше да бъде, ако не беше дошла. — Тя протегна ръка към Айла. Младата лечителка я пое, после обгърна и ръката с шината и стисна и двете, доволна, когато усети силното стискане на ръцете в отговор на нейното. После се прегърнаха.
Още няколко души се сбогуваха с тях, но повечето бяха решили да ги придружат донякъде.
— Ти идваш ли, Толи? — попита Маркено, заставайки зад Джондалар.
— Не, не искам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Няма да ми е по-лесно да се сбогувам по пътя, отколкото тук.
Тя отиде до високия Зеландони.
— Точно сега ми е трудно да съм добра към теб, Джондалар. Винаги си бил мил и симпатичен, особено след като доведе Айла. Толкова много исках да останете тук, но ти отказваш. Въпреки че те разбирам, от това не се чувствувам по-добре.
— Съжалявам, Толи — отговори Джондалар. — Иска ми се да мога на направя нещо хубаво за теб.
— Можеш, но не искаш — каза тя. Такава беше тя — казваше точно каквото мисли. А това беше едно от нещата, които той харесваше в нея.
— Не бива да се гневиш. Ако можех да остана, нищо нямаше да е по-приятно за мен от това да се събера с теб и Марлено. Не знаеш колко съм горд, че поканихте точно нас, и колко по-трудно ми е да тръгна сега, но нещо ме подтиква. Честно казано, дори не знам със сигурност какво е то, но трябва да тръгна, Толи. — Той я погледна със смущаващите си сини очи, пълни с искрена мъка, загриженост и обич.
— Джондалар, не бива да говориш тези хубави неща и да ме гледаш така — още повече ми се приисква да останете. Само ме прегърни — каза Толи.
Той се наведе и обви ръце около нея; усети как се тресе от подтиснати хлипове. Тя се отдръпна и погледна високата руса жена зад него.
— О, Айла! Не искам да си отиваш! — каза с дълбоко ридание и двете се прегърнаха силно.
— И аз не искам, бих желала да остана. Не знам защо, но Джондалар трябва да замине, а не мога да не тръгна с него — говореше Айла и плачеше колкото Толи.
Внезапно младата майка грабна за ръка Шамио и избяга с нея към жилищата.
Вълчо понечи да се втурне след тях.
— Стой тук, Вълчо! — заповяда Айла.
— Вълчо! Искам си моя Вълчо — извика момиченцето, протягайки се към рунтавия четириног хищник.
Вълкът изскимтя и погледна към Айла.
— Стой тук! — нареди тя. — Заминаваме!
ГЛАВА 20
Айла и Джондалар стояха на една поляна, от която се виждаше голяма част от планината. Изпълнени с чувство на загуба и самота, гледаха как Доландо, Маркено, Карлоно и Дарвало се спускат надолу по пътеката. Останалите от хората, тръгнали да ги изпратят, постепенно бяха изостанали. Когато четиримата стигнаха до един завой на пътеката, се обърнаха и помахаха.