Айла им отвърна, като вдигна ръка с опакото на дланта обърнато към тях, което означаваше „елате пак“, и внезапно осъзна, че повече никога няма да види Шарамудоите. Въпреки краткия период, който прекара с тях, тя се бе привързала към тях. Те я бяха посрещнали гостоприемно, бяха я поканили да им гостува и жената би могла да живее сред тях щастливо.
Сегашното им заминаване й напомни за раздялата й с Мамутоите в началото на лятото. Те също я бяха посрещнали гостоприемно и тя беше обикнала мнозина от тях. Можеше да е щастлива, ако беше останала при тях, макар че щеше да живее с мъката, която беше причинила на Ранек, а когато замина, я беше обхванало вълнението, че се прибира у дома с мъжа, когото обича. Докато живя с Шарамудоите, никой не бе страдал заради нея и това правеше раздялата още по-трудна. Обичаше Джондалар и не можеше да не го придружи, но беше намерила приятели, които я приемаха и с които й беше трудно да се раздели завинаги.
„Пътуванията са свързани с много сбогувания“ — помисли си Айла. Дори си беше взела последно сбогом със сина си, когото беше оставила с Клана…, макар че, ако беше останала там, може би някой ден щеше да й се отдаде възможност да се спусне с лодка заедно с Рамудоите надолу по Великата майка река до делтата. И тогава може би щеше да направи пътешествие около полуострова, за да потърси новата пещера на клана на нейния син…, но нямаше смисъл да продължава да мисли за това.
Вече нямаше да има други възможности за връщане, на които да се надява. Нейният живот я отвеждаше в една посока, а животът на сина й го насочваше в друга. Иза й беше казала: „Намери хората си, намери си стопанина.“ Беше намерила прием сред народ, който й допадаше, и беше срещнала и обикнала мъж, който също я обичаше. Но наред с всичко, което беше спечелила, в живота й имаше и загуби. Една от тях беше загубата на сина й и тя трябваше да се примири с този факт.
Джондалар също се почувства самотен, когато видя как четиримата се обърнаха и поеха обратно към дома си. Те бяха негови приятели, с тях беше живял няколко години и ги беше опознал добре. Макар че не беше свързан с тях по майчина линия, той ги чувстваше като кръвни роднини. Въпреки силното си желание да се върне към корените си, те му бяха като семейство, което вече никога нямаше да види, и това то натъжаваше.
Когато последните Шарамудои, които ги бяха изпратили, изчезнаха от погледа им, Вълчо седна на задните си лапи, вирна глава, изджавка няколко пъти, след което нададе силен, гърлен вой, който разтърси спокойствието на слънчевото утро. Четиримата отново се появиха долу на пътеката и помахаха за последен път в отговор на вълчето сбогуване. Изведнъж се чу ответен вълчи вой. Маркено вдигна очи, за да види откъде идваше вторият вой, преди отново да тръгнат надолу по пътеката. След това Айла и Джондалар се обърнаха и се отправиха към планината с върхове, блестящи от синьо-зеления глетчеров лед.
Макар да не бяха толкова високи, колкото планинската верига на запад, планините, сред които се движеха, бяха възникнали по едно и също време с нея, през една от най-скорошните епохи на образуване на планини — скорошна само по отношение на тежките, бавни движения на дебелата скална кора, плаваща върху разтопената лава на древната земя. Издигнат и нагънат на няколко последователни успоредни хребета през орогенезиса, който беше предизвикал рязкото застиване на целия континент, неравният терен на най-крайния източен дял на обширната планинска верига беше покрит с богата зелена растителност.
Широколистни дървета отделяха равнините, в които все още бе топло лято, от по-хладните височини. Преобладаваха дъб и бук, но често се срещаха и габър и явор. Листата им вече бяха започнали да се превръщат в разноцветно пано в червено и жълто, контрастиращи с наситеното зелено на смърча по по-високия хребет. Един участък с иглолистни дървета, в които освен смърч имаше и тис, ела, бор и иглолистна борика, се простираше и по заоблените по-ниски възвишения и покриваше стръмните склонове на високите върхове с по-бледа зеленина, която избледняваше в жълтото на лиственицата. Височината, над която не можеха да растат дървета, представляваше зелено алпийско пасбище, което преминаваше в бялото на снега в началото на сезона. Най-отгоре беше синкавият леден шлем на глетчера.
Мимолетният горещ дъх на краткото лято, докоснал южните равнини в ниското, вече отстъпваше пред сковаващата хватка на студа. Въпреки че имаше известен междинен период на затопляне, ледът на глетчера се прегрупираше за една последна атака на земята, преди оттеглянето му да се превърне в пълно поражение хиляди години по-късно. Но дори и по време на по-мекия период преди последното му нападение ледът на глетчера не само, че беше покрил ниските върхове и склоновете на високите планини, но беше сковал в прегръдката си и континента.