Вълчо изчезна малко след като опънаха палатката. Когато притъмня и той не се върна, Айла започна да се безпокои.
— Дали да му подсвирна, за да се върне? — попита тя Джондалар, докато си лягаха.
— Не му е за пръв път да ходи на лов сам, Айла. Ти просто си свикнала да се навърта наоколо, да е близо до теб. Ще се върне — отговори той.
— Надявам се да се върне до сутринта. Жената се изправи, за да огледа наоколо, но отвъд огъня цареше непрогледен мрак.
— Той е звяр и си знае пътя. Ела и седни тук. — Джондалар сложи ново дърво в огъня и се загледа в изригналите към небето искри. — Виж звездите. Виждала ли си досега толкова много?
Айла вдигна очи и се слиса.
— Наистина изглеждат много. Може би, защото тук сме по-близо до тях и виждаме повече от тях, особено по-дребните… те дали не са просто по-далеч от нас? Мислиш ли, че те все прииждат и прииждат?
— Не знам. Никога не съм мислил за това.
— Дали твоята Зеландони знае?
— Възможно е, но все пак би ни казала. Има някои неща, които се знаят само от Онези, които служат на Майката. Айла, ама ти наистина задаваш странни въпроси — каза той и потръпна. Макар че не беше сигурен дали е от студа, той каза: — Стана ми студено, а утре трябва да тръгваме рано. Доландо каза, че дъждовете могат да започнат всеки момент. А това означава, че тук може да падне сняг. Ще ми се да слезем долу още преди това.
— Веднага идвам. Просто искам да се убедя, че всичко е наред с Уини и Рейсър. Може Вълчо да е при тях.
Айла продължаваше да се безпокои, когато се пъхна в спалните кожи, и трудно заспа, защото се напрягаше да чуе някакъв звук, който можеше да означава, че животното се е върнало.
Беше тъмно, твърде тъмно, за да може погледът й да проникне отвъд множеството звезди, които извираха от огъня и струяха към нощното небе, но тя продължаваше да се взира. И тогава две звезди, две жълти светлини в нощта се приближиха една към друга. Бяха очи, очите на вълк, който гледаше към нея. Той се обърна и започна да се отдалечава и тя разбра, че той иска от нея да го последва, но когато тръгна след него, на пътя и изведнъж се изпречи огромна мечка.
Отскочи уплашена назад, когато мечката се изправи на задните си лапи и заръмжа. Но щом я погледна отново, откри, че това не е истинска мечка. Беше Креб, Мог-ърът, с наметалото си от меча кожа.
Някъде отдалеч долетя гласът на сина й, който я викаше. Погледна зад огромния магьосник и видя вълка, но това не беше просто вълк. Беше духът на Вълка, тотемът на Дърк, който искаше тя да го последва. После духът се превърна в сина й и вече Дърк беше този, който искаше тя да го последва. Той я повика още веднъж, но когато тя се опита да отиде при него, Креб отново препречи пътя и. Посочи нещо зад нея.
Тя се обърна и видя една пътека, водеща към не дълбока пещера. На входа й имаше навес от светъл камък отстрани на един зъбер, а над него — странен валун, който сякаш беше застинал малко преди да се катурне отвъд хребета и да полети надолу. Когато отново се обърна, Креб и Дърк бяха изчезнали.
— Креб! Дърк! Къде сте? — извика Айла и рязко седна в постелята.
— Айла, ти пак сънуваш нещо — каза Джондалар и също се изправи.
— Изчезнаха. Защо той не ми позволи да тръгна с тях? — изстена тя със сълзи на очи.
— Кой изчезна? — попита мъжът и я прегърна.
— Дърк изчезна, а Креб не ми позволи да тръгна с него. Препречи ми пътя. Защо не ми позволи да отида с него? — изплака в прегръдките му.
— Това е сън, Айла. Само сън. Може да означава нещо, но е само сън.
— Прав си. Знам, че си прав, но беше толкова ярък.
— Да си мислила за сина си напоследък?
— Да. Мислех си, че никога вече няма да го видя отново.
— Може би точно затова си го сънувала. Зеландони винаги казваше, че когато имаш такъв сън, трябва да се опиташ да запомниш всичко в него и някой ден може би ще проумееш смисъла му — каза Джондалар, опитвайки се да види лицето й в тъмното. — А сега се опитай да заспиш отново.
И двамата лежаха будни известно време. Когато се събудиха на сутринта, небето беше облачно и Джондалар с нетърпение очакваше да тръгнат, но Вълчо все още го нямаше. Айла често му свиркаше, докато събираха палатката и багажа си, но него го нямаше никакъв.
— Айла, трябва да тръгваме. Той ще ни настигне, както става винаги — каза Джондалар.
— Не тръгвам, докато не разбера къде е. Ти, ако искаш тръгвай, ако искаш чакай тук. Аз ще го потърся.
— Къде ще го търсиш? Този звяр може да е къде ли не.
— Може да се е върнал назад. Той наистина много хареса Шамио. Трябва да се върнем и да го потърсим.